Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 23

— Дръпнете, разклатете, намалете! Пак! Дръпнете, разклатете, намалете! А сега забийте!

Очевидно е коя от палатките е готварницата, дори без да поглеждам знамето в оранжево и синьо или казана, който клокочи в задната й част, или пък потока от хора, устремен към нея. Миризмата на храна ме удря право в носа. Не съм ял от онзи ден и стомахът ми се свива от глад.

Страничните платнища на готварницата са вдигнати, за да улеснят влизането на наплива от хора, но по средата я разделя завеса. Масите от тази страна, която виждам, са застлани с покривки на бели и червени карета, със сребърни прибори и цветя. Контрастът с върволицата мръсни мъже, които треперят зад масите с вдигаща се над тях пара, е направо безумен.

— Мили боже — казвам на Чарли, когато заемаме местата си в редицата. — Само погледни всичко това.

Масите са отрупани с ядене от кайма и зеленчуци, наденици и препълнени кошнички с хляб. Нарязана на спирала шунка, приготвени по всевъзможни начини яйца, цели буркани конфитюр, безброй купи, пълни с портокали.

— Това не е нищо — осведомява ме той. — Освен всичко това, голямата Берта е имала дори и сервитьори. Просто сядаш и те ти носят всичко на поднос на масата.

— Голямата Берта?

— „Ринглинг“ — отвръща той.

— Работил си за тях?

— Ъъъ… не — отвръща той смутено. — Но познавам хора, които са!

Грабвам една чиния и изсипвам в нея планина от картофи, яйца и наденички, като същевременно се опитвам да не изглеждам като умиращ от глад. Миризмата е божествена. Отварям уста и вдъхвам дълбоко аромата на храната, струва ми се, че е манна небесна. И наистина е такава.

Кемъл се появява пред нас изневиделица.

— Ето. Дай това на оня приятел там, в края на опашката — и пъхва в свободната ми ръка едно билетче.

Мъжът в края на редицата е седнал в един сгъваем стол и лицето му е полускрито под периферията на меката му шапка. Протягам му билетчето и той вдига поглед към мен и скръства ръце на гърдите си.

— Отдел? — пита.

— Моля? — казвам.

— Кой е твоят отдел?

— Ъъъ… не съм сигурен — отговарям. — Прекарах цялата сутрин да рина мръсотията от вагоните с животни.

— Това нищо не ми говори — казва той, все така без дори да поглежда към билета ми. — Това може да бъде вагонът с животните за арената, вагоните с нещата на животните или менажерията. Кое от тях е?

Не казвам нищо. Със сигурност знам, че Кемъл спомена за поне два от гореизброените отдели, но не си спомням подробностите.

— Щом не си знаеш отдела, значи не си от шоуто — отсича мъжът, — тъй че кой си, по дяволите?

— Наред ли е всичко, Езра? — пита Кемъл, като се приближава иззад мен.

— Не е. Някакъв селяндур ми се е довлякъл тук и се опитва да си отмъкне закуска от шоуто — Езра се изплюва на земята.

— Никакъв селяндур не е — заявява Кемъл. — Нов е и е с мен.

— Тъй ли?

— Тъй.

Мъжът повдига нагоре ръба на шапката си и ме измерва от глава до пети, след което мълчи още няколко мига.

— Добре, Кемъл. Щом ти гарантираш за него, това ми стига — ръката му се смъква от шапката и сграбчва билета ми. — И още нещо. Научи го как да говори, преди някой да му е скъсал задника от бой.