Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 25

Насред централната алея бръмчи оживена дейност. От едната страна група чернокожи се мъчи да опъне знамената на шоуто. От другата отекват крясъци и дрънчене, докато бели мъже в бели жокейски куртки поставят една върху друга чаши с лимонада, образувайки пирамиди върху щандовете си на червени и бели ивици. Въздухът е изпълнен с миризма на пуканки, печени фъстъци и под всичко това едва се доловя острият мирис на животни.

В края на алеята, зад входа за билети е разположена огромна палатка, в която докарват всевъзможни създания — лами, камили, зебри, маймуни, една полярна мечка и безброй клетки с котки.

Сесил и един от чернокожите се суетят около плакат, на който е изобразена невероятно дебела жена. След няколко секунди Сесил плясва другия мъж по главата.

— По-бързо свършвай, момче! След една минута тук ще гъмжи от младоци. Как ще ги вкараме вътре, ако не могат да видят Лусинда в цялото й великолепие?

Чува се остро изсвирване и всички замръзват на местата си.

— Вратите! — прогърмява мъжки глас.

И тогава настава абсолютният хаос. Продавачите на стоки с отстъпка се втурват зад сергиите си, като припряно правят последни поправки на начина, по който са изложени дрехите и шапките. С изключение на клетника, който все още се занимава с плаката на Лусинда, всички негри се изнизват през брезентите и се скриват от поглед.

— Опъни най-после тоя проклет плакат и се разкарай оттам! — крясва Сесил. Мъжът за последен път намества рекламата и изчезва.

Извръщам се. Към нас се приближава жива човешка стена, начело на която вървят цвъртящи от въодушевление деца, повлекли родителите си за ръка.

Уейд ме смушква в хълбока.

— Псссст… Искаш ли да видиш менажерията?

— Кое да видя?

Той кима към палатката, която се намира между нас и шатрата за представления.

— Протягаш врат натам още откак дойде. Искаш ли да хвърлиш едно око?

— А той какво ще каже? — питам и извръщам поглед към Сесил.

— Ще се върнем, преди дори да е усетил, че ни няма. Освен това няма какво да правим, докато не се събере голяма тълпа.

Уейд ме повежда към входа за билети, обслужван от четирима мъже, седнали зад червени подиуми. Трима от тях не ни обръщат внимание. Четвъртият поглежда бегло Уейд и кима.

— Давай. Хвърли един поглед — подканва ме Уейд. — Аз ще държа под око Сесил.

Надниквам вътре. Палатката е огромна — стига почти до небето. Поддържат я дълги, прави колове, стърчащи под различни ъгли. Платнището е опънато и почти прозрачно: през брезента проникват слънчеви лъчи и се отразяват вътре, осветявайки най-големия щанд за сладкиши, който съм виждал досега; и той е поставен по средата на менажерията, окъпан в блестяща светлина и заобиколен от плакати, рекламиращи сарсапарила, карамелизирани пуканки и яйчен крем.

Великолепно боядисани в червено и златно клетки закриват долната част на две от четирите стени. Вратите им са отворени и предлагат гледката на лъвове, тигри, пантери, ягуари, мечки, шимпанзета, маймунки, има даже и един орангутан. Камили, лами, зебри и коне стоят зад ниско опънати въжета с глави, заровени в купи сено. Два жирафа стоят в пространство, оградено с телена мрежа.