Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 21

За последен път безнадеждно почесвам пищялите си, завързвам си обувките и тръгвам след него.

Застанали сме до обширен участък, покрит с трева. Зад него се простират няколко разпръснати тухлени сгради, озарени от сиянието, което предшества появата на зората. От влака се изсипват стотици мръсни, небръснати мъже и го заобикалят както мравки захар, които псуват и палят цигари. Рампи и улеи за спускане се блъскат с тропот в земята, след което сякаш от нищото изникват шейсет и осем конски впряга и се разполагат на земята. Продължават да се появяват кон след кон — першерони с къси опашки, които слизат, трополейки по рампите, като пръхтят и дишат тежко. От двете страни на плъзгащите се врати неколцина мъже държат крилата притиснати отстрани на рампите, за да не позволят на животните да стъпят твърде близо до ръба.

Към нас се запътва група мъже с наведени глави.

— Добрутро, Кемъл — поздравява този, който върви най-напред, когато минава покрай нас и се качва във вагона. Останалите тежко се покатерват след него, събират се около едно руло брезент и го повличат към изхода, пъхтейки от усилието. Брезентът изминава около половин метър и се стоварва на земята сред облаци прах.

— Добрутро, Уил — отвръща Кемъл. — Я кажи сега, имаш ли да почерпиш един старец с цигарка?

— Сто на сто — мъжът се изправя и потупва джобовете на ризата си. Започва да рови в единия и измъква ръчно свита цигара. — „Бул Дърам“ е — навежда се и я протяга към Кемъл. — Извинявай.

— Свита на ръка цигара ме устройва идеално — отвръща Кемъл. — Благодаря, Уил.

— Длъжник съм ти.

Уил замахва с палец към мен.

— Кой е този?

— Един, дето е още зелен. Якоб Янковски.

Уил ме поглежда, после се обръща настрана и се изплюва на пода.

— Колко нов? — продължава да се обръща все така към Кемъл.

— Съвсем нов.

— Нае ли го вече?

— Не.

— Е, късмет тогава — вдига шапка към мен. — Недей да спиш прекалено спокойно, хлапе, ако разбираш какво имам предвид — и изчезва във вътрешността на вагона.

— Какво означава това? — питам, но Кемъл вече е тръгнал нанякъде. Забързвам, за да го настигна.

Конете, които слизат сред мръсните мъже, са станали стотици. На пръв поглед зрелището ми се струва хаотично, но до времето, когато Кемъл си запалва цигарата, няколко дузини двойки са впрегнати и се движат покрай вагоните, теглейки фургоните към дървените писти. Веднага щом предните колела на фургона докоснат наклонените дървени трупи, човекът на капрата скача встрани от пътя. Което е много уместно, защото тежко натоварените фургони започват да се търкалят надолу по трупите и не престават, преди да изминат няколкото метра, които ги делят от долния край.

В бледата светлина на утрото забелязвам това, което не бях видял предната нощ: фургоните са боядисани в яркочервено, със златиста украса и колела с формата на слънце с лъчи и на всеки от тях е изписано името „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“. Веднага щом впряговете застават пред фургоните, першероните се присвиват в хамутите си и повличат тежкия си товар през полето.