Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 22

— Внимавай — предупреждава ме Кемъл, като сграбчва ръката ми и ме притегля към себе си. С другата си ръка придържа шапката на главата си, а зъбите му здраво стискат неугледната цигара.

Трима мъже, възседнали коне, минават в галоп покрай нас, завиват и пресичат полето по дължина и после отново се обръщат с лице към нас. Този в средата извива глава, преценяващо оглежда земята пред себе си с поглед на познавач. Събира двете юзди в едната си длан, а с другата ръка вади от кожена кесийка няколко колчета и ги забива в почвата.

— Какво прави? — интересувам се.

— Очертава мястото, където да спрат фургоните — отвръща Кемъл и спира пред един вагон с добитък. — Джо! Хей, Джо!

От вратата се подава една глава.

— Тук имам един зелен. Направо от щайгата. Дали би могъл да го използваш за нещо?

Тялото, към което е прикачена главата, излиза на рампата. Собственикът му повдига ръба на шапката си с ръка, от която липсват три пръста, оглежда ме внимателно, изплюва струя тъмнокафяв тютюнев сок с ъгълчето на устата си и хлътва обратно във вагона.

Кемъл ме потупва по ръката, като че ли ме поздравява.

— Вече си вътре, момче.

— Така ли?

— Аха. Сега върви и изрини малко лайна. Ще те настигна по-късно.

Във вагона с добитък мръсотията е безбожна. Работя заедно с хлапе на име Чарли, чието лице е гладко като на момиче. Гласът му дори не е мутирал все още. След като изринахме, както ми се стори, поне един тон животински тор, спирам за малко, като измервам с поглед мръсотията, която тепърва ни предстои да чистим.

— Всъщност колко коне превозват в този вагон?

— Двайсет и седем.

— Господи! Сигурно са така скупчени един до друг, че не могат дори да помръднат.

— Това е целта. След като веднъж се спусне преградата, никой от тях не може да падне.

Сега разбирам откъде са дошли щръкналите опашки, които видях снощи.

Джо се появява на вратата.

— Знамето е вдигнато — изръмжава.

Чарли захвърля настрана лопатата си и се устремява към вратата.

— Какво става? Къде отиваш? — питам го.

— Вдигнали са знамето на готварницата.

Поклащам глава.

— Съжалявам, все още не разбирам.

— Кльопачка — уточнява той.

Това вече го разбирам. И на свой ред захвърлям лопатата.

Навън по земята като гъби са изникнали многобройни палатки, въпреки че най-голямата — очевидно шатрата — все още лежи неразпъната на земята. Около отделните й части са се привели мъже, които ги зашиват заедно. По централната линия стърчат внушителни дървени колове с опнати по тях въжета; вече се развява американското знаме — имам чувството, че се намирам на палубата на платноход.

Около периметъра й група от осмина мъже набива с чук колчета в земята. Когато един от чуковете удари кола, пет други вече замахват във въздуха. Шумът, който идва оттам, наподобява трещене на картечница и е ясно различим дори сред всеобщата врява.

Други групи издигат над земята огромни стълбове. Двамата с Чарли отминаваме десетина мъже, които се хвърлят с цялата си тежест върху едно-единствено въже, докато единадесетият, малко по встрани от групата, крещи: