Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 196

Отивам при тях и поглеждам към потъмнелия вързоп. Той е голям и като се приближавам, мярвам късчета яркочервен, обшит, със злато брокат и черни и бели карета.

Пред мен лежи чичо Ал. Около почернелия му врат е увита ръчно изработена гарота.

По-късно тази нощ двамата с Марлена се промъкваме в менажерията и вземаме Бобо в купето ни.

Ако ще е гарга, да е рошава.

24.

И ето до какво се свежда всичко това, нали така? До днешния ден, когато седя сам в преддверието в очакване на семейство, което няма да дойде.

Не мога да повярвам, че Саймън е забравил. Особено днес. Особено Саймън; та това момче прекара първите седем години от живота си в цирк „Ринглинг“.

Ако трябва да бъда честен, момчето е на седемдесет и една. Или на шейсет и девет? По дяволите, толкова съм уморен, не знам със сигурност. Когато Розмари се върне, ще я попитам коя година е и това ще реши въпроса веднъж и завинаги. Тя е толкова добра с мен, тази Розмари. Няма да ме накара да се почувствам като глупак, дори и наистина да съм. Всеки човек трябва да знае на колко е години.

Спомням си толкова много неща с кристална яснота. Като деня, в който се роди Саймън. Боже, каква радост беше това! Какво облекчение! Колко бях замаян, когато пристъпвах към леглото, и какъв трепет ме изпълваше. И там беше моят ангел, моята Марлена, която ми се усмихваше, уморена, лъчезарна, с увит в одеяло вързоп, сгушен в сгъвката на лакътя й. Лицето му бе толкова тъмно и набръчкано, изобщо не приличаше на човешко същество. Но когато Марлена дръпна завивката от косата му и видях, че е червена, си помислих, че ще припадна от радост. Не че съм се съмнявал, не наистина, а дори и да беше така, пак щях да го отгледам и да го обичам, но все пак… По дяволите, едва не се строполих на пода, когато видях тази червена коса.

Поглеждам към часовника и едва не полудявам от отчаяние. Спектакълът сто на сто е свършил. О, не е честно! Всички тези грохнали старци, които дори няма да знаят какво гледат, а ето ме аз къде съм! Прикован в това преддверие!

Или пък не?

Сбърчвам чело и примигвам. Кое точно ме кара да мисля, че съм прикован?

Оглеждам се от едната страна на фоайето до другата. Никой. Обръщам се и поглеждам към коридора. Една сестра преминава забързано покрай мен, стиснала един картон, загледана в обувките си.

Премествам се на ръба на количката си и посягам към проходилката. Според собствените си изчисления съм само на пет метра от свободата. Е, вярно, че след това ще трябва да измина цялото разстояние до следващата пресечка, но ако все пак се отправя пеш натам, обзалагам се, че ще успея да хвана последните няколко номера и края — няма да компенсира пропускането на спектакъла, но все пак е по-добре от нищо. През тялото ми преминава топъл пламък и трябва да вдишам дълбоко, за да сподавя кикота, който заплашва да се откъсне от устните ми. Може и да съм прехвърлил деветдесетте, но кой казва, че съм безпомощен?