Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 24

— Къде зяпаш? — пита учудено майка ми, докато оправя ръбовете на чорапите си. — Сякаш съм двайсетгодишно момиче, сякаш не съм ти бърсала дупето и не съм ти целувала бубата толкова години. Виж го ти! — Това е към баща ми, в случай че не е насочил сто процента вниманието си към малката сценка, която се представя. — Гледай, държи се с майка си сякаш е някоя шейсеттодишна мис Америка.

Веднъж месечно баща ми ме води на швац баня, където се опитва да изтрие — с пара, тривка и дълбок здрав сън — натрупаните от самия него огорчения през изминалите няколко седмици работа. Горните си дрехи заключваме в кабините на последния етаж. Мъжете, които вече са минали през потилнята долу, са се изтегнали върху наредените в редица пред шкафчетата железни кушетки, увити в бели чаршафи, като жертви на ужасно бедствие. И ако не бяха отривистите гръмотевични пръдни и хъркането, изстрелвано като откоси на картечница наоколо, бих повярвал, че съм в моргата и по някаква необяснима причина се събличам пред умрелите. Не поглеждам към телата, а подскачам като врабче, панически, от крак на крак, опитвайки се да сваля гащетата си, преди някой да е успял да надникне в тях, където за мое разочарование, объркване и смъртен ужас на дъното откривам едва забележимо продълговато лайняно петънце. О, докторе, аз все се бърша, бърша ли, бърша и губя повече време за бърсане, отколкото за сране. Хабя тоалетната хартия така, сякаш расте по дърветата — според изпълнените със завист думи на баща ми, — трия се, докато това мъжко мое отверстие почервенее като домат, но въпреки това, колкото и да се мъчех да угодя на майка си, като пусна вечер в пералнята такива гащи, които биха могли да бъдат свалени от ангелско дупе, вместо това оставях (нарочно ли, хер доктор, или може би неизбежно?) омърсените гащета на едно момченце.

Но тук, в швац банята, защо пак подскачам като луд? Тук няма жени. Никакви жени — и никакви гои. Възможно ли е? Няма за какво да се тревожа!

Залепен зад гънките на белия му задник, аз излизам от съблекалнята и се спускам по металните стълби към онова чистилище, където страданието от това, да си застрахователен агент, семеен мъж и евреин, ще бъде пречистено от парата и масажите. На най-долната площадка прекрачваме купчина бели чаршафи и подгизнали кърпи, баща ми слага едно рамо на тежката, плътна врата и ние влизаме в тъмно, притихнало пространство, ухаещо на хвойна. Звуците са като от оскъдна публика, апатично аплодираща сцената на смъртта в някаква трагедия: това са двамата теляци, които бъхтят и припляскват месата на своите жертви, мъже, полуприкрити и изпружени върху мраморни плочи. Те ти налагат, месят, обръщат ги насам-натам, бавно извиват крайниците им, сякаш за да ги изтръгнат от ябълките им — хипнотизиран съм, но продължавам да следвам баща си, докато минаваме покрай басейна, малък зеленикав куб, изпълнен със смразяваща кръвта ледена вода, и най-сетне стигаме до потилнята.