Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 83

— Грийн не е ли конструкторът на Коррлин?

— Ти ли си? — попитах го.

— Аз.

— Значи той ще те убие.

— И как?

— Най-вероятно с помощта на тъп предмет. Ако му се измъкнеш, би могъл да го довършиш с голи ръце. Винаги си се оказвал по-як, отколкото изглеждаш, и това подвежда хората. Но този път едва ли ще ти помогне.

— Мерси — рекох. — Да не вземеш да си загубиш сега съня.

— Освен ако и двамата не носите скрити оръжия — продължи той. — За теб съм почти сигурен.

— Къде е Шандон?

— В хижата.

— Дошъл съм за главата му. Как да я взема?

— В теб има нещо демонично, което все още не съм успял да разбера.

— Добре де. Това го знам.

— Не го използвай.

— Защо?

— Той също го притежава.

— И това го знам.

— Ако ти се удаде да го убиеш, направи го без да прибягваш до демоничната си сила.

— Договорихме се.

— Ти не ми вярваш.

— На никого не вярвам.

— Помниш ли онази вечер, когато ме нае?

— Смътно.

— По-хубаво кльопане не е имало през целия ми живот. Шишчета — колкото ти душа иска!

— Май взех да си спомням.

— Тогава ми разказа за Шимбо. Призовеш ли го и Шандон ще призове другия. Уравнение с твърде много неизвестни. И вероятно фатален изход.

— Шандон май доста те е наплашил.

— Не. Само изчислявам вероятностите.

— Би ли могъл Ярл Всемогъщия да създаде скала, която да не съумее да повдигне? — попита го Грийн Грийн.

— Не — отвърна Боджис.

— Защо не?

— Не може.

— Това не е отговор.

— Отговор е. Помисли сам. Ти би ли могъл?

— На тоя не му вярвам — рече Грийн Грийн. — Беше си съвсем нормален, когато му върнах живота, но май Шандон е бърникал из мозъка му.

— Не е — прекъсна го Боджис. — Опитвам се да ви помогна.

— Като казваш на Сандоу, че може да умре?

— Че то си е така.

Грийн вдигна ръка и изведнъж в нея се озова пистолетът, който бе телепортирал от колана ми по същия начин, по който бе измъкнал записите. Той стреля два пъти и ми го подаде.

— Защо го направи?

— Той те мамеше, опитваше се да те обърка. Да внесе смут в душата ти.

— Навремето двамата с него сме работили рамо до рамо. Още тогава се обучаваше да разсъждава като компютър. Мисля, че се опитваше да бъде обективен.

— Ще ти дам записа да си го съживиш.

— Хайде. Имаме само два часа и петдесет и осем минути на разположение.

Продължихме.

— Не трябваше ли да го правя? — попита ме той след известно време.

— Не.

— Съжалявам.

— Просълзи ме. Не убивай никого, преди да си ме попитал, разбрано?

— Добре. Ти си убил много хора, нали, Франк?

— Да.

— Защо?

— Или те, или аз. Предпочитах първото.

— Нима?

— Не беше нужно да убиваш Боджис.

— Мислех…

— Млъквай. Просто си затвори устата.

Навлязохме в една тясна клисура. Отгоре се спусна мъгла и ни докосна с влажните си повлекла. Когато излязохме на отсрещния й край, там вече ни очакваше поредната неясна фигура. Пътеката тук се спускаше надолу.

— … бързаш към гибелта си — подхвърли тя и аз спрях, втренчил очи в нея.

— Лейди Карли.

— Минавай, минавай. Скоро ще удари и твоят час. Не можеш да си представиш какво значи той за мен.

— Някога те обичах — рекох аз, макар сега да не му беше времето за подобни разговори.

Тя поклати глава.

— Единственото, което въобще си обичал — освен себе си — бяха парите. Имаш ги. Убил си повече хора, отколкото бих могла да си представя, за да запазиш своята империя, Франк. Но ето че сега си намери майстора. Доволна съм, че ще присъствам на твоя жалък край.