Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 82

Когато наближихме острова, прекъснах всякакви разсъждения и се превърнах в лишен от воля механичен изпълнител. Гребях усърдно и ние се плъзгахме в нощта, и скоро брегът израсна вдясно от нас, а по лицата ни започнаха да танцуват призрачни отблясъци. Идеха от конуса на вулкана, пресичаха пътя ни и хвърляха върху скалите червеникаво сияние.

Скоро заобиколихме острова и започнахме да го доближаваме от север. Макар да беше нощ, виждах северния склон като на дневна светлина. Спомени бележеха хребетите и клисурите му, а пръстите ми мислено проследяваха грапавата му повърхност.

Приближихме се и аз докоснах с гребло отвесната черна фасада. Постояхме малко, докато се ориентирам, сетне наредих шепнешком:

— На изток.

След няколкостотин метра стигнахме мястото, където бях скрил „пътеката“. Скалата тук бе разцепена от тясна пукнатина — стръмен четиридесетметров комин, който можеше да бъде изкатерен само с опрян гръб в едната стена и крака в отсрещната. В горния му край бях предвидил серия от опорни точки за краката и ръцете.

Сведох това до знанието на Грийн Грийн и той задържа сала, докато се покатеря. Не след дълго ме последва, без да се оплаква, въпреки че сигурно рамото не му даваше мира.

Погледнат от горния край на комина, салът беше като главичка на топлийка. Споделих го с Грийн Грийн, но в отговор той изсумтя презрително. Изчаках да се доближи до мен и му помогнах да се измъкне. Сетне двамата поехме право на изток по скалния ръб.

За не повече от петнадесетина минути стигнахме южната пътечка. И този път тръгнах пръв като обясних, че ни очаква стръмно катерене на протежение от петстотин стъпки, преди да стигнем следващия скален корниз. Пей’анецът изсумтя отново и ме последва.

Още в началото на изкачването ръцете ми се покриха с рани и когато най-сетне стигнахме корниза, аз се проснах изнурен и запалих цигара. След десет минути отново бяхме на път. В полунощ изкачихме върха без никакви злополуки.

Вървяхме още десетина минути.

И тогава го видяхме.

Въртеше се като заблудена овца и без съмнение се беше наркотизирал до ушите. Може и да грешах. Кой би могъл да знае със сигурност?

Приближих се и поставих ръка на рамото му, застанах пред него и го попитах:

— Как я караш, Боджис?

Той ме погледна изпод натежалите си клепачи. Тежеше поне стотина килограма, носеше бяло наметало (по идея на Грийн Грийн, предполагам), инак си беше все тъй синеок, бледолик и говореше почти шепнешком. Преди да ми отвърне се облиза.

— Мисля, че знам всичко.

— Хубаво — кимнах. — Значи знаеш, че съм дошъл тук, за да си премеря силите с ей този човек — Грийн Грийн се казва. След това двамата станахме съюзници и сега си имаме нов враг — Майк Шандон…

— Дай ми една минутка — рече той. Сетне: — Да… ти губиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Шандон ще те убие след три часа и десет минути.

— Не — поклатих глава. — Няма да стане.

— Ако ли пък не успее — добави той, — това ще е защото ти ще го убиеш. След това господин Грийн ще убие теб — точно след пет часа и двадесет минути.

— Откъде пък тази увереност?