Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 77

Грийн Грийн извика отново. Беше някъде вдясно от мен.

После небето започна да кипи, дъждът прерасна в потоп, който скри като плътна стена хижата, а острова превърна в сивкаво очертание. Вулканът беше само мъждукаща искра над водата. Вятърът продължаваше да се усилва, бучеше като парен локомотив и заедно с постоянните гръмотевици създаваше неописуем тътнеж. Водата в езерото се отдръпна бавно навътре, вдигна се в грамадна вълна, също като онази, която ни бе заляла одеве, но този път потегли в обратна посока. И да ме викаше Грийн Грийн, вече не можех да го чуя.

Дъждът се стичаше на ручеи през косата ми, обливаше лицето и шията ми. Но аз не се нуждаех от очи, за да виждам. Силата ме обгърна, околната температура продължаваше да расте, едрите капки плющяха оглушително като камшици, а денят стана тъмен като нощ. Разсмях се, водната повърхност се люшна още веднъж назад, светкавиците продължаваха да хвърлят стоманените си ръкавици, но моята гигантска машина не замря ни за миг с предупредителен надпис: „Стоп, на предела си!“

„Спри, Франк! Той ще узнае, че си тук!“ — долових нечии мисли, предназначени, както предполагах, от Грийн Грийн за мен.

„Той вече го знае, нали? — струва ми се отговорих аз. — Скрий се, докато това свърши.“

И докато вълните се вдигаха и спускаха, а вятърът продължаваше да вие в ушите ми, земята под мен се разтърси отново. Искрата, в която доскоро се бе превърнал вулканът, засия като потопено слънце. Светкавиците са разхождаха по него, шляпаха върха на острова и изписваха различни имена върху раздраната пелена на небето, и едно от тях бе моето.

Следващият трус ме повали на колене, но аз се изправих и вдигнах и двете си ръце.

… Изведнъж се озовах върху някаква повърхност, която не беше нито твърда, нито течна или газообразна. Нямаше светлина, но и обкръжаващото ме не беше мрак. Не беше нито горещо, нито студено. Може би се намирах вътре в мислите си, а може би не.

Втренчихме погледи един в друг, а в моите бледи зеленикави ръце имаше заредени гръмотевици.

Туловището му се издигаше като грамадна сива колона, цялата покрита с люспи. Имаше муцуна на крокодил и свирепи очички. Трите му чифта ръце шаваха, докато разговаряхме. Иначе той също като мен не помръдваше от мястото си.

Стари приятелю, стари неприятелю… — подхвана той.

Да, Белион. Тук съм.

… Твоят цикъл е завършен. Така че спести си унижението да издъхнеш в ръцете ми. Иди си сега, Шимбо, и запази поне света, който си създал.

Не мисля, че има опасност да загубя този свят, Белион.

Тишина.

Сетне: Тогава сблъсъкът е неизбежен.

… Освен ако ти не избереш отстъплението.

Не ще го сторя.

Значи наистина е неизбежен.

Той издиша пламък.

Така да бъде.

Сетне изчезна.

… А аз стоях на върха на малкия хълм и бавно свалих ръце, защото силата ме бе напуснала.

Изпитвах странно усещане, каквото досега не познавах. Сякаш се отърсвах от сън. От видение, родено от напрежението и гнева ми — ако това обяснение повече ви допада.

Продължаваше да вали, макар и не с предишната сила. Ветровете също бяха позагубили от енергията си. Нямаше ги и светкавиците, както и земните трусове. Утихнала бе доскорошната свирепа активност на природата и дори огненото зарево на вулкана бе намаляло до оранжево сияние.