Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 76

— В такъв случай ще се наложи да построим сал — казах. — Аз ще нарежа трупи с пистолета, а ти потърси нещо, с което да ги завържем.

— Като например?

— Ти си този, който ми развали гората — троснах му се аз, — така че трябва да знаеш по-добре от мен. Одеве ми се мярнаха някакви доста здрави лиани.

— Лепкави са и разкъсват кожата — оплака се той. — Ще ми дадеш ли ножа?

Поколебах се за миг.

— Добре. Дръж.

— Ами ако ни залее някоя вълна? Водата скоро ще почне да кипи.

— Ще я поохладим малко.

— Как?

— Като завали дъжд например.

— Но вулканите…

— Ще гледаме да не е много обилен.

Той сви рамене, кимна и отиде да търси лиани. Аз пък се заех да режа дървета, да ги почиствам от клоните и да ги подравнявам на дължина, като през цялото време се оглеждах през рамо.

Скоро заваля.

През следващите няколко часа от небето се сипа хладен равномерен ръмеж, от който дрехите ни подгизнаха, а повърхността на Ахерон се покри с концентрични кръгове. Хубаво, че поне част от мръсотията беше измита. Издялах две груби весла и чифт дълги прътове, докато чаках Грийн Грийн да се върне със събраната реколта от лиани. Докато се мотаех по брега, земята под мен неочаквано се разтърси и грамадно изригване разцепи конуса на близкия вулкан. От зейналата огнена паст бликна кървавочервена нагорещена река от лава. Доста време след изригването в ушите ми кънтеше. Сетне повърхността на езерото се вдигна в гигантска вълна, която пое право към мен. Хукнах като подгонен от бясно куче и се изкатерих на най-високото дърво.

Водата достигна основата на дървото, но не се покачи на повече от половин метър. През следващите двайсет минути последваха още три подобни вълни, после нивото започна да спада, оставяйки след себе си само черна кал и отнасяйки резултата на труда ми от последните два часа.

Тогава се ядосах. Знаех, че дъждът не ще успее да потуши проклетия му вулкан и дори може малко да утежни положението…

Бях разгневен не от друго, а че трябваше да започна всичко отначало.

Отнякъде чух виковете на пей’анеца. Не му обърнах внимание.

В този момент аз не бях вече само Франсис Сандоу.

Спуснах се в калта и долових притегателната сила на един енергоизточник на стотина метра вляво. Поех натам, изкачих невисок хълм и спрях на върха му. Оттук виждах съвсем ясно целия остров, заобиколен от развълнуваното езеро. Може би зрението ми беше започнало да се изостря. Забелязах и хижата, като да беше на една ръка разстояние. Зарадвах се, когато мярнах някакво едва доловимо раздвижване зад перилата на отсамния край на терасата. Човешкото око не е толкова съвършено, като пей’анското. Грийн Грийн бе споменал, че виждал съвсем ясно Шандон след като преплувал езерото.

Почувствах, че постепенно влизам в синхрон с пулса на Илирия, нали стоях на една от големите й артерии. Силата нахлу в мен и аз я изпратих нагоре.

Почти веднага ръмежът се превърна в проливен дъжд и когато свих назад вдигнатата си ръка, в небето блесна светкавица, последвана от цял хор гръмотевици. Като отпусната пружина в гърба ме блъсна леден арктически вятър, ожули бузите ми и се понесе нататък.