Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 56

— Оставете го, нека бяга… Продължавайте да наблюдавате жената…

И Мегре се беше качил на същия влак, който беше взел Мартен. Беше пътувал в съседното купе заедно с двама подофицери, които разказваха любовните си истории по време на цялото пътуване.

От време на време комисарят долепяше око до малкия процеп между двете купета и виждаше мрачното лице на Мартен.

Жьомон… Документи за самоличност! Канцеларията на полицейския комисар по специалните въпроси.

А сега двамата се завръщаха в Париж в едно резервирано купе. Мартен не беше с белезници. Багажът му беше в мрежата над главата му и дори единият от куфарите, недостатъчно добре закрепен, можеше всеки момент да падне върху него.

Когато стигнаха в Мобьож, Мегре още не му беше задал дори един въпрос.

Беше невероятно! Седеше сврян в своя ъгъл с лула между зъбите. Пушеше непрестанно, докато наблюдаваше спътника си с малките си очи, в които ясно личеше, че се забавлява.

Десет или може би двайсет пъти Мартен бе отворил уста, но не се бе решил да заговори. Десет или може би двайсет пъти комисарят дори не бе обърнал внимание на това.

В края на краищата това все пак се случи. Чу се глас, който бе невъзможно да бъде описан. Дори самата госпожа Мартен вероятно не би могла да го разпознае.

— Аз го направих…

Обаче Мегре продължаваше да мълчи. Само очите му като че казваха: „Наистина ли?“

— Аз… Аз се надявах, че ще мина границата…

Пушачите имат един начин на пушене, който изключително много дразни наблюдаващия ги човек: при всяко издухване на дима устните им сладострастно се полуотварят, издавайки звука „пок“. И не издишват дима право пред себе си, а го изпускат бавно, при което той образува малко облаче край лицето им.

Мегре пушеше точно по този начин, а главата му се люлееше от дясно на ляво и от ляво на дясно в ритъма на влака.

Мартен се наведе напред, кършейки облечените си в ръкавици ръце, с трескав поглед.

— Мислите ли, че това ще продължи дълго? Не, нали? След като си признавам… Понеже си признавам всичко…

Интересно, как успяваше да сдържа риданията си? Защото нервите му сигурно бяха на предела. А в погледа му от време на време се появяваше умолителен израз, с който той съвършено ясно казваше на Мегре: „Помогнете ми, де!… Нали виждате, че съм на края на силите си…“

Но комисарят не се и помръдваше. Беше също толкова невъзмутим, погледът му бе също толкова любопитен, но безстрастен, колкото ако стоеше пред клетката на някое екзотично животно в зоологическата градина.

— Куше ме изненада… И тогава…

Тогава Мегре въздъхна. Тази въздишка не означаваше нищо или по-скоро можеше да бъде изтълкувана по хиляди различни начина.

Сен Куентен! По коридора се чуха стъпки. Един дебел пътник се опита да отвори вратата на купето, но после разбра, че е заключена. Известно време се опитваше да погледне вътре, плътно долепил нос до стъклото. Най-сетне се примири с това, че трябва да си потърси друго място.

— След като си признавам всичко, нали?… Няма смисъл да отричам…

Все едно че говореше на някой глух или на някого, който не разбира нито дума на френски. Мегре тъпчеше лулата си със старателни движения на палеца.