Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 58

Мартен се поколеба, преди да произнесе на висок глас:

— Аз съм!… Заедно с комисаря…

Някой се помръдна в леглото в съседната стая. Мартен, който в този момент затваряше вратата, простена:

— Не трябваше… Тя няма нищо общо, нали?… И в това нейно състояние.

Не смееше да влезе в стаята. За да прикрие смущението си, той хвана куфарите си и ги сложи на два стола.

— Искате ли да направя кафе?

Мегре почука на вратата на спалнята.

— Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Той бутна вратата и се озова право пред втренчения поглед на госпожа Мартен, която лежеше неподвижно. Косата й беше навита на фуркети.

— Извинете, че ви безпокоя… Върнах ви съпруга, който напразно се беше изплашил.

Мартен стоеше зад него. Усещаше, че той е там, но не можеше да го види.

На двора отекваха стъпки и гласове, преди всичко женски гласове: персоналът на канцелариите и лабораториите пристигаше на работа. Беше девет часът без една минута.

Чу се викът на лудата някъде до тях. На нощната масичка бяха сложени лекарства.

— По-зле ли се чувствате?

Много добре знаеше, че тя няма да отговори, че въпреки всичко ще продължи да проявява същата свирепа резервираност.

Като че я беше страх да каже дори една дума, една-единствена дума! Като че една нейна дума можеше да предизвика цял ред катастрофи!

Беше отслабнала, а лицето й беше още по-посърнало. Обаче очите й, тези странни сивкави зеници, като че продължаваха да живеят свой собствен живот, страстен и непокорен.

Мартен влезе с вяла походка. С цялото си поведение като че се извиняваше и искаше прошка.

Сивите очи се обърнаха бавно към него. Погледът й беше леденостуден, толкова суров, че той отвърна глава, като промърмори:

— Стана на гарата в Жьомон… Само още една минутка, и щях да бъда вече в Белгия…

Имаше нужда от много думи и фрази, от много шум, за да се запълни цялата тази празнота, която се усещаше около всяко от действащите лица. Дотолкова осезаема празнота, че дори гласовете им отекваха в нея като в тунел или в пещера.

Но никой не продумваше. Едва-едва произнасяха по няколко срички с тревожни погледи, а после тишината падаше отново с неумолимостта на мъгла.

И все пак ставаше нещо. Нещо бавно и потайно: една ръка се плъзгаше под завивките и се прокрадваше с едва доловимо движение по посока на възглавницата.

Това бе слабата и мека ръка на госпожа Мартен. Макар че гледаше другаде, Мегре наблюдаваше нейното движение и само изчакваше момента, в който тази ръка най-сетне щеше да достигне целта си.

— Докторът не трябва ли да идва тази сутрин?

— Не зная… Нима някой се грижи за мен? Оставили са ме тук да умра като някакво животно…

Обаче погледът й просветна, понеже ръката най-сетне беше докоснала така желания предмет.

Едва доловим звук от докосване до хартия.

Мегре направи крачка напред и хвана госпожа Мартен за китката. Ръката й като че беше съвсем безсилна, безжизнена. Но въпреки това в следващата секунда същата тази ръка прояви невероятна сила.

Тя не искаше да пусне онова, което държеше в ръката си. Седнала в леглото си, тя яростно се отбраняваше. После доближи ръката си до устата и заразкъсва със зъби белия лист хартия, който стискаше.