Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 48

От съседната стая се дочу стон. Той напрегна слух, но дори не се помръдна.

— Жена ви може да има нужда от нещо!

Накрая Мегре трябваше да отвори вратата да види как е болната. Госпожа Мартен не бе помръднала от леглото. Комисарят срещна погледа й, но не можа да разбере дали изразяваше изключителна интелигентност, или просто бе замътнен от високата температура.

Тя не се опита да заговори. Остави го да си тръгне.

В трапезарията Мартен стоеше, опрял лакти в бюфета, хванал глава с двете си ръце и вторачил поглед в тапета, който беше само на няколко сантиметра от лицето му.

— Но защо се е самоубил?

— Предположете, например, че точно той…

Тишина. Дочу се пращене. Силна миризма на изгоряло. Обаче Мартен не забелязваше нищо.

— Има ли нещо на печката? — попита го Мегре.

После влезе в кухнята — цялата бе в пара. Върху газовия котлон откри тенджерка с мляко, чието съдържание се беше изляло и можеше всеки момент да се пръсне по цялата кухня. Той завъртя кранчето на печката и отвори прозореца. Пред погледа му се откриха дворът на сградата, лабораторията за серуми на доктор Ривиер и леката кола на директора, паркирана до външното стълбище. От канцелариите се дочуваше дори тракането на пишещи машини.

Мегре не се бавеше без причина. Искаше да даде на Мартен време да се успокои и дори да намисли как да се държи. Напълни бавно лулата си, после я запали със специалната запалка, която беше закачена над печката.

Когато се върна отново в трапезарията, онзи дори не беше се помръднал, но се беше успокоил. Изправи се с въздишка, потърси кърпичка и шумно се изсекна.

— Всичко това сигурно ще свърши зле, нали? — започна той.

— Вече има двама мъртъвци! — отвърна Мегре.

— Двама мъртъвци…

Той направи усилие. Вероятно крайно усилие, понеже Мартен, който щеше да се развълнува отново, все пак успя да се овладее.

Комисарят почти не смееше да си отвори устата и задържа дъха си. Усещаше, че сърцето му се стяга, понеже чувстваше, че е съвсем близо до истината.

— Да… — промърмори Мартен на себе си. — Още по-лошо! Но това е необходимо… необходимо…

При все това той машинално отиде до отворената врата на спалнята и погледна вътре.

Мегре продължаваше да чака, неподвижен и безмълвен.

Мартен не каза нищо. Не се чу гласът на жена му. Но, така или иначе, сигурно нещо се бе случило.

Нищо не се случваше. Комисарят започна да губи търпение.

— Е, и какво?…

Онзи се обърна бавно към него с различен израз на лицето.

— Какво?

— Нали казахте, че…

Господин Мартен се опита да се усмихне.

— Че какво?

— Че е по-добре, за да се избегне още една трагедия…

— Че е по-добре какво?

Той прокара ръка по челото си като човек, който с мъка се опитва да съживи някакъв спомен.

— Извинете ме! Толкова съм потресен…

— Че дори забравихте какво щяхте да кажете ли?

— Да… Вече не си спомням… Погледнете!… Тя спи…

Той сочеше госпожа Мартен, която беше затворила очи, а лицето й бе станало пурпурночервено, вероятно вследствие на леда върху челото й.

— Кажете ми какво знаете? — попита Мегре с онзи тон, с който питаше прекалено хитрите обвиняеми.