Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 47

— Да, една трета от богатството си! Вероятно това няма да стане от само себе си. Втората му жена сигурно ще се противопостави… Понеже получава от своя страна само една трета… Последната третина отива за трето лице, последната любовница на Куше, някоя си Нина…

Но защо Мартен изглеждаше толкова объркан! Дори нещо повече! Направо беше потресен! Като че от тази новина внезапно бе загубил способността да движи ръцете и краката си. Гледаше втренчено в пода, неспособен да се вземе в ръце.

— Другата новина не е толкова добра… Става дума за заварения ви син…

— За Роже ли?

— Да, тази сутрин се самоубил, като се хвърлил през прозореца на стаята си, на улица „Пигал“…

Тогава дребният Мартен изведнъж се изпъчи като петел, погледна го ядосано, дори разярено, и изкрещя:

— Какви ми ги разправяте? Искате да се побъркам, нали? Признайте си, че с тази история просто искате да ме накарате да проговоря!

— Не викайте толкова силно! Жена ви…

— Все ми е едно! Вие лъжете… Това не е възможно…

Беше се превърнал в съвършено друг човек. Отведнъж бе загубил цялата си скромност и доброто си възпитание, на което толкова много държеше.

Беше странно как лицето му се разкривяваше все повече, устните му започнаха да треперят, а ръцете му — да се размахват безсмислено във въздуха.

— Кълна ви се — повтори Мегре, че тези две новини са съвършено официални.

— Защо му е да прави това? Казвам ви, човек може направо да се побърка! То всъщност става точно това! Жена ми сега полудява, а и аз съвсем скоро ще я последвам. Всички ще се побъркаме!

Погледът му беше станал ненормално подвижен. Той бе загубил напълно контрол над себе си.

— Синът й се хвърля през прозореца! А пък завещанието…

Цялото му лице се беше сгърчило. Внезапно той избухна в плач — беше трагичен, комичен, отвратителен.

— Моля ви, успокойте се!

— Цял живот… Трийсет и две години… Всеки ден… В девет часа… Без да получа нито едно мъмрене… И всичко това заради…

— Моля ви… Помислете за жена си, тя сигурно ви чува. Тя никак не е добре…

— Ами аз? Да не мислите, че аз не съм болен? Да не мислите, че ще мога още дълго да водя този живот?

Никак не му подхождаше да плаче и точно това придаваше странния оттенък на ситуацията.

— Вие не сте виновен за нищо, нали? Той все пак ви е доведен син. Вие не отговаряте за него.

Мартен погледна комисаря, внезапно успокоен. Но това не трая дълго.

Той отново избухна.

— Да, но аз се безпокоя за всичко! А вие идвате точно тук да разправяте тези истории! Като ме срещат по стълбището, всички съседи ме гледат накриво. Ловя се на бас, те подозират, че аз съм убил този Куше! Точно така! А всъщност кое доказва, че и вие не ме подозирате? Иначе защо ще идвате тук? Ха-ха! Ето, не ми отговаряте!… Не смеете да ми отговорите. Винаги избират най-слабия! Някого, който не може да се защити. А жена ми е толкова болна… И…

В този момент, докато буйно жестикулираше, той бутна с лакът радиоапарата, който се заклати и падна на пода сред трясъка на счупени лампи.

Тогава на негово място отново се появи дребният служещ.

— Апарат за дванайсет хиляди франка!… Три години съм го изплащал…