Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 46

Лулата си беше в устата му. Той си помисли за миг дали да не я прибере в джоба, но после за сетен път само вдигна рамене.

Чу шум от удрящи се една в друга бутилки. Неясен шепот. Два мъжки гласа все повече се приближаваха и най-сетне вратата се отвори.

— Добре, докторе… Да, докторе… Благодаря ви, докторе…

Появи се господин Мартен, съсипан. Още не бе успял да се погрижи за сутрешния си тоалет и Мегре го видя в същото окаяно одеяние, в което беше и сутринта.

— А, вие ли сте?

Лекарят тръгна към стълбището, а господин Мартен пусна комисаря да влезе, като хвърли крадешком един поглед към спалнята.

— По-зле ли е тя?

— Никой не знае… Докторът не иска да вземе отношение по въпроса. Ще дойде пак да я види вечерта.

Той взе рецептата, която беше оставена върху радиоапарата, и я загледа втренчено с празен поглед.

— Няма дори кой да отиде до аптеката!

— Но какво се е случило?

— Горе-долу като тази нощ, само стана още по-лошо. Тя започна да трепери цялата, да бърбори някакви неразбираеми неща. Помолих да извикат лекаря и той установи, че има около четирийсет градуса.

— Бълнува ли?

— Нали ви казвам, че не се разбира какво говори! Трябват ми лед и апарат, за да се сложи ледът на челото й.

— Искате ли да остана тук, докато отидете до аптеката?

Господин Мартен беше готов да откаже, но после се съгласи. Облече палтото си и тръгна, като жестикулираше — трагичен и едновременно смешен. Но след малко се върна, понеже беше забравил да вземе пари.

Мегре нямаше никаква цел, за да остане сам в апартамента. Не го интересуваше нищо, не потърси нищо, не отвори нито едно чекмедже, дори не хвърли поглед на купчината писма, които бяха оставени на една масичка.

Чуваше как болната диша тежко. От време на време издаваше дълбока въздишка, а после започваше да бърбори някакви неразбираеми думи.

Когато господин Мартен се върна, го намери на същото място.

— Купихте ли всичко необходимо?

— Да. Това е ужасно! Дори не съм предупредил в канцеларията!

Мегре му помогна да начупи леда и да го сложи в червената каучукова торбичка.

— Някой идвал ли е у вас тази сутрин?

— Не, никой.

— И не сте получавали никакви писма?

— Не. Само някакви рекламни брошури.

Челото на госпожа Мартен се беше запотило и сивеещите й коси лепнеха върху слепоочията. Устните й бяха загубили цвета си, но очите продължаваха да бъдат изключително живи.

Дали болната бе разпознала Мегре, който държеше апарата току над главата й?

Не беше ясно, но като че малко се беше поуспокоила. Тя остана неподвижна така, с червения мях на челото, като гледаше втренчено в тавана.

Комисарят отведе господин Мартен в трапезарията.

— Имам да ви съобщавам много новини.

— А, така ли! — каза той само и потръпна тревожно.

— Открили са завещанието на Куше. Оставя една трета от парите си на вашата съпруга.

— Какво?

Служителят се развълнува, слиса се и съвсем се обърка от тази новина.

— Казвате, че той ни оставя…?