Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 43

— Ооо, я млъквай и приключвай с пода. Ще пратя Дарлин.

— Горкото маце! — Джоунс проучи с метлата си едно от сепаретата. — „Вода“ пробутва, работа ти върши… Уау!

— Наклепай я в полицията де! Нали кара клиентите да смучат?!

— Ше почакам аз, докато тебе мога да те клепна. Дарлин ги кара да смучат, ама ти я учиш! А и не че тя много иска, ама ти я караш! Нея шоубизнесът я блазни.

— Така ли? Тя да се радва, че с тоя неин акъл още не са я прибрали в лудницата.

— Там ще й е по-гот.

— По-гот ще й е, ако си напъне мозъка пиенето да продава и да зареже тия глупави кълчотения. Е не мога да си представя такава като нея на мойта сцена. Дарлин е от тоя десен, дето ако не си отваряш очите, отиде ти бизнесът.

Тапицираната врата се отвори с трясък и в бара се намъкна едно момче, което стържеше по пода с налчетата на циганските си ботуши.

— Крайно време беше — обърна се към него Лана.

— Нова джига си имаш, а? — Момчето изгледа Джоунс през сплъстените си къдри. — Какво стана с последния? Да не е пукнал?

— Пиленце! — мазничко възкликна Лана.

Момчето отвори кичов, ръчно украсен портфейл и подаде на Лана няколко банкноти.

— Добре ли мина всичко, Джордж? — попита го тя. — Сирачетата харесаха ли ги?

— Най-си паднаха по оная очилатата на чина. Взеха я за даскалица или бог знае за кво. Тоя път — само от нея.

— Мислиш ли, че пак ще я поискат? — полюбопитства Лана.

— Ами да. Що не? Може някоя с черна дъска и читанка. Чат ли си? Да прави там нещо с тебешира.

Лана и момчето се ухилиха един на друг.

— Ясно — отвърна Лана и му смигна.

— А бе ти стафар ли си? — провикна се момчето към Джоунс. — На такъв ми мязаш.

— Знаеш ли на какъв стафар ще ми станеш, ако от задника ти щръкне една метла тип „Нощна веселба“! — процеди през зъби Джоунс. — Метлите „Нощна веселба“ са стари, готини и цепливи!

— Стига, стига! — простена Лана. — Хайде без расистки бунтове! Имам си капиталовложения да пазя.

— Ти по-добре кажи на осиротялото си аверче да си обира крушите оттука. — Джоунс издуха дим и върху двамата. — Не стига, че ти бачкам, ами и ше ме обиждат!

— Хайде, Джордж — подкани го Лана. Тя отвори шкафчето под бара и даде на Джордж пакетче, увито в амбалажна хартия. — Ето ти каквото искаше. Сега изчезвай.

Джордж й намигна и затръшна вратата.

— Тоя сирачетата ли обслужва? — попита Джоунс. — Ще ми се да ги видя аз тия сирачета. Бас държа, че УНИЦЕФ-та и хабер си няма за тях.

— Ти какви ги дрънкаш бе? — ядоса се Лана. Тя внимателно се взря в лицето му, но очилата й попречиха да види там каквото и да било. — Няма нищо лошо в мъничко благотворителност. Хайде сега, хващай се за пода.

Надвесена над парите, които момчето й беше дало, Лана започна да издава звуци, наподобяващи заклинанията на жрица. От кораловите й устни се възнасяха към небето цифри и думи. Тя шепнеше и притворила очи, записа няколко числа върху една картонена подложка. Хубавото й тяло, което години наред само по себе си бе доходно капиталовложение, благоговейно се бе наклонило над плексигласовата повърхност на „олтара“. От пепелника до лакътя й се издигаше струйка дим, като че ли тамян кадеше, виеше се нагоре заедно с молитвите над нафората, която тя вдигаше, за да открие деня, в който е бил изсечен този единствен сред останалите „жертвоприношения“ сребърен долар. Гривната й издрънча, призовавайки към олтара и други, но единственият причастител в храма беше отлъчен от Вярата поради своя произход и вечно униние. На пода падна жертвоприношение — нафората, и Лана коленичи в благоговение, за да си я възвърне.