Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 240

— О, божичко! И това пък сега! Айрини! Затваряй и веднага се обаждай на онези в Благотворителната, пиленце!

— Не, слушай. Не ща аз да съм тука, като дойдат. Искам да кажа… Игнациус е един едричък… Може неприятности да вземе да създава. А туй не мога да го понеса. Нервите ми и бездруго вече са за никъде.

— Едричък е я. Това ще е като див слон да хващат. Ама дано да си носят някоя голяма мрежичка! — разпали се Санта. — Айрини, туй е най-доброто решение, дето някога си вземала. И слушай да ти кажа. Аз още сега ще звънна в Благотворителната. А ти ела тука. И Клод ще повикам. Как ще се зарадва само като разбере! Уоу! След една седмица покани за сватба ще разпращаш! А още преди годинката да е изтекла, и ти, муце, ще си имаш нещичко на свое име. И пенсийка от железниците ще си имаш!

Всичко това прозвуча добре на мисис Райли, но тя попита малко колебливо:

— Ами комунисите?

— Ти тях, гълъбче, не ги мисли. Ще се отървеме от тия комуниси. Додето ви оправи къщата, на Клод за нищо няма да му остава време. Много работа го чака, докато направи стаята на Игнациус обитаема.

Санта избухна в баритонен, камбанено звънлив смях.

— Мис Ани ще позеленее, като види, че са ни оправили къщурката.

— Ами ти вземи, че й кажи: „И ти почни по малко да излизаш и да се поразтушаваш. Тогаз и твойта къща ще оправят.“ — Санта се изкикоти. — А сега давай, душко, да прекъсваме и идвай тука. Още на минутката ще им се обадя в Благотворителната. А ти бързо се махай оттам!

Санта затръшна телефона сякаш в ухото на мисис Райли.

Тя пък погледна през предните прозорци. Добре, че вече беше тъмно. Съседите нямаше да видят кой знае колко, ако Игнациус го приберяха през нощта. Втурна се в банята, напудри лицето и предната страна на роклята, очерта една сюрреалистична версия на устни под носа си и се завтече към стаята, за да си вземе палтото. Но като стигна до входната врата, се спря. Не можеше да не се сбогува с Игнациус. Та той й беше чедо!

Изкачи се до вратата на стаята му и се заслуша как бясното свистене на пружините достига до кресчендо, достойно за финала на „Пер Гинт“ от Григ. Почука, но отговор така и не последва.

— Игнациус! — натъжено се провикна тя.

— Какво искаш? — най-после попита един бездиханен глас.

— Излизам, Игнациус. Исках да си кажеме „довиждане“.

Той не отговори.

— Игнациус, отвори! — Замоли се мисис Райли. — Ела да ме цункаш на раздяла, пиленце.

— Не ми е добре. Едва-едва се движа.

— Моля ти се, сине!

Вратата се отвори бавно. Игнациус тикна тлъстото си, сивкаво лице в пределите на вестибюла. Като съгледа бинта, очите на майка му се овлажниха.

— А сега ме цункай, пиленце. Съжалявам, че всичко тъй трябваше да свърши!

— Какво означават тези сълзливи клишета? — подозрително попита той. — Защо внезапно започна да се държиш добре към мен? Нали си имаш старец, с когото се срещаш?

— Прав беше, Игнациус. Не можеш ти да ходиш на работа. Трябваше да се досетя! Трябваше да се опитам по друг начин да си изплатя дълга. — От очите на мисис Райли се отрони една сълза и изми част от пудрата, като прокара браздица от чиста кожа. — Обади ли се оня мистър Ливай, не вдигай телефона. Аз ще си се погрижа за тебе.