Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 223

— Е, аз тръгвам по дирите на Райли — най-накрая рече мистър Ливай.

— Каква целеустременост! Направо не мога да повярвам. Не се тревожи, ти нищо няма да успееш да припишеш на младия идеалист. Той е прекалено умен. Ще ти свие още някой номер. Ти само гледай. Пак ще те прати за зелен хайвер. Напред към Мандевил! Но този път теб ще те задържат там; теб, мъжа на средна възраст, който кара една играчка, една спортна количка като някой колежанин.

— Отивам право у дома му.

Мисис Ливай сгъна проектите си за фондацията и изключи тренажора с думите:

— Е, ако ще ходиш в града, вземи ме със себе си. Все се тревожа за мис Трикси, откакто Гонзалес докладва, че е ухапала гангстера по ръката. Трябва да я видя. Старата й враждебност към „Панталони Ливай“ отново е излязла на бял свят.

— Ама ти наистина ли ще продължиш да си играеш с оня дъртофелник? Не я ли измъчи достатъчно?

— Не искаш да направя дори едно мъничко добро дело. Твоят тип не е описан дори в учебниците по психология. Трябваше да отидеш при лекаря на Лени, ако не за себе си, то поне заради него. Само да опише твоя случай в списанията по психиатрия и веднага ще го поканят да чете лекции във Виена. Ще го направиш прочут, подобно на сакатото момиче или на еди-кой си там, дето е направил от Фройд това, което е.

Докато Мисис Ливай се ослепяваше с многобройните пластове морскосини сенки, приготвяйки се за предстоящата мисия на милосърдието, той изкара спортната си кола от огромния, троен гараж, построен от грубо одялан камък, сякаш за едновремешните карети, и остана в нея, загледан към спокойната, леко накъдрена от вълните вода на залива. Стреличките на киселините пронизваха гърдите му. Райли трябваше да направи някакво признание. Безчестните адвокати на Ейбълман можеха да го погубят; той не биваше да предлага на жена си удовлетворението да наблюдава това. Ако Райли си признаеше, че е написал писмото, ако той, Гюс Ливай, някак си успееше да се измъкне невредим от това положение, щеше да се промени. Щеше да даде обет, че ще стане нов човек. Дори можеше да започне да понаглежда и компанията. И колко разумно и практично беше да упражнява там някакъв надзор! Запуснатата „Панталони Ливай“ беше като запуснато дете: можеше да стане правонарушител, да започне да създава какви ли не проблеми, които малко възпитание, малко грижи и поддръжка биха предотвратили. Колкото по-настрани стоеше човек от „Панталони Ливай“, толкова повече тя го тормозеше. Тази компания беше като вроден порок, като унаследено проклятие.