Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 21

Силите на злото — творение на отвратителната и очевидно неразкриваема подземна общност от подозрителни типове, днес бяха далеч от него. Вековните дъбове по авеню Сейнт Чарлс сбираха короните си над главата му, досущ като балдахин, засланящ го от мекото зимно слънце, което се разливаше и искреше по хромираните части на мотоциклета. Въпреки че напоследък времето бе студеничко и влажно, този подиробед бе изпълнен с изненадващата топлина, която прави зимата в Ню Орлиънс тъй мека. И полицаят Манкузо й се наслаждаваше, защото бе само по фланелка и бермуди — облеклото, което сержантът му бе подбрал за тоя ден. Дългата червена брада, закачена за ушите му с жици, позатопляше гърдите; беше я грабнал от шкафа в момент, когато сержантът не го гледаше.

Полицаят Манкузо вдъхна мириса на плесен, който се носеше откъм дъбовете, и в романтичен порив си помисли, че авеню Сейнт Чарлс навярно е най-красивата улица на този свят. От време на време подминаваше бавно поклащащите се трамваи, които едва-едва се носеха, сякаш без някаква определена крайна цел, следвайки релсите им между старите сгради от двете страни на авенюто. Всичко изглеждаше тъй спокойно, тъй заможно и неподозрително! Той се бе упътил към клетата вдовица Райли в собственото си свободно време. Колко окаяна му се бе видяла, когато плачеше сред развалините! Трябваше поне да се опита някак да й помогне!

На Константинопъл стрийт полицаят Манкузо зави към реката и с пукот и ръмжене се понесе из едно западащо кварталче, додето стигна до група къщи, строени през 1880-90-те години — дървени реликви в готически стил и други от времето на фалшивата позлата, украсени с дърворезба и рисувани заврънкулки, старинни градски постройчици, отделени с толкова тесни алейки, че се намираха на по-малко и от един хвърлей камък една от друга, оградени с железни пикети и ниски порутени тухлени огради. По-големите бяха превърнати надве-натри в блокове за даване под наем, а верандите им — в допълнителни стаи. В някои от предните дворчета се мъдреха алуминиеви гаражи, а една-две от сградите имаха и лъщящи алуминиеви навеси. От викториански този квартал бе западнал до едно пълно нищо и бе навлязъл в двадесетото столетие безгрижно и нехайно, но с крайно ограничени средства.

Адресът, който полицаят Манкузо търсеше, бе най-нищожната постройка на тази пресечка, като се изключат алуминиевите гаражи — истинско лилипутче от осемдесетте години. Едно измръзнало бананово дърво, почерняло и посърнало, подпряло се омаломощено на малката веранда, се готвеше да се сгромоляса, тъй както бе сторила оградата преди години. Недалеч от мъртвото дърво имаше купчинка пръст, в която бе полегнал келтски кръст от шперплат. Отпред бе паркиран плимутът модел 1946 г. — предната му броня плътно притисната към верандичката, докато задната задръстваше нахвърляните тухли, които се явяваха пътечка. С изключение на него, едва-едва крепящия се кръст и мумифицираното бананово дърво нищожното дворче бе съвсем празно. Нямаше храсти. Нямаше трева. Не се чуваше и птича песен.