Читать «Гръм и мълнии в Бландингс» онлайн - страница 6

— Ти май не си падаше по него, чичо Кларънс?

— Нямах миг покой, докато тоя мерзък тип се подвизаваше край мен. Непрестанно мърмореше за нещо. Все искаше от мен да върша разни неща. Току ще ме издебне иззад някой ъгъл, ще ми се оцъкли насреща с гадните си очила и ще ми тикне в ръцете разни хартии за подпис точно когато искам да изляза в градината. А и на всичкото отгоре беше изкукуригал. Слава на небесата, че никога повече няма да го видя.

— Сигурен ли си, чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако питаш мен — рече Милисънт, — леля Констанс още не се е отказала от идеята да го върне обратно.

Лорд Емсуърт зейна с такава сила, че пенснето тупна от носа му. Племенницата бе улучила неговия отколешен кошмар. Често пъти той се будеше разтреперан в нощта от видението, че бившият му секретар е отново в замъка. И макар че после винаги отпускаше глава на възглавницата с щастлива усмивка на облекчение, продължаваше да го преследва ужасът, че сестра му Констанс крои зловещи планове да възстанови на длъжност тази омразна личност.

— Мили Боже! Каза ли ти нещо по този въпрос?

— Не, но имам предчувствие. А и знам, че тя не харесва господин Кармъди.

— Глупости! — избухна лорд Емсуърт. — Пълни, абсолютни, проклети глупости. С какво, питам аз, не й угоди този младеж? Такова способно, интелигентно момче. Не ми додява, оставя ме на мира. Де да беше тук сега, че да й кажа…

Той заекна и вторачи невярващ поглед в елегантната жена на средна възраст, която бе излязла от къщата и сега се задаваше през ливадата към тях.

— Ами че това е тя! — хлъцна Милисънт, не по-малко и също тъй неприятно изненадана. — Мислехме, че си заминала за Лондон, лельо Констанс.

Лейди Констанс Кийбъл приближи до масата и като отклони с разсеяно поклащане на глава поканата на племенницата си да седне на почетното място край чайника, се отпусна в един стол. Тя бе жена с все още забележителна хубост, повелително изваяни черти и красиви изразителни очи, които в този миг обаче бяха помръкнали и тревожни.

— Изпуснах влака — обясни тя. — Няма значение, работата, която имам да върша в Лондон, може и да почака. Ще взема утрешния влак в единайсет и петнайсет и така дори ще бъде по-удобно, защото Роналд ще ме докара обратно с колата. Ще се отбия на Норфък Стрийт да го хвана, преди да е тръгнал за насам.

— Как тъй изпусна влака?

— Да — присъедини се и лорд Емсуърт жалостиво. — Нали тръгна за гарата съвсем навреме.

Помръкналостта в очите на сестра му се усили.

— Срещнах сър Грегъри Парслоу. — Лорд Емсуърт се вцепени при това име. — Трябваше да поговоря с него, човекът е извънредно загрижен. — Лицето на лорд Емсуърт видимо просветна. — Каза, че навремето е познавал Галахад твърде добре и е крайно притеснен по повод тази негова книга.

— И се обзалагам, че не е единственият — промърмори Милисънт.

Тя беше права. Когато мъж с миналото на Достопочтения Галахад Трипуд хване в ръка перото и вземе да си припомня „забавните случки, станали с моя скъп стар приятел Еди-кой си“, човек никога не знае докъде ще стигне. Ето защо от деня, в който се разнесе вестта за неговите литературни занимания, сред по-старите представители на аристократичните кръгове из цяла Англия се завихри нещо като тиха паника. Като се започне от сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, та до сивокосите стълбове на обществото в далечен Къмбърланд и Кент, цели табуни почтени господа, имали на младини неблагоразумието да другаруват с Достопочтения Галахад, си припомняха отминали лудории, извършени в негова компания, и със свито сърце гадаеха доколко е добра паметта на стария непрокопсаник.