Читать «Гръм и мълнии в Бландингс» онлайн - страница 4

— Така и не научих всички подробности, сър, но беше нещо, свързано със саксиите.

— Крал е от саксиите?

— Замерял с тях негова светлост, доколкото успях да разбера.

Хюго трепна. Той бе раним младеж, който приемаше дълбоко всяка несправедливост.

— Е, проклет да съм тогава — рече той, — ако виждам с какво този Бакстър ме е превъзхождал в ролята на секретар. Може и да си позволявам малко повече свободно време, може да забравя да отговоря на някое писмо, допускам дори, че се е случвало в топъл следобед като този да изпадна в лека дрямка, но поне не замерям хората със саксии. Никога не съм запратил дори парче попивателна хартия по лорд Емсуърт. Но вече е време да се връщам към задълженията си. Работата ми поизостана в резултат на тазсутрешната езда и краткия сън след обяда. Няма да забравиш за бележката, нали?

— Бъдете спокоен, сър.

Хюго размисли за миг.

— Може би в крайна сметка ще е по-добре да ми я върнеш. Безопасността само ще спечели, ако не оставяме писмени доказателства след себе си. Просто кажи на госпожица Милисънт, че точно в шест ще бъда в розовата градина и ще я очаквам.

— В розовата градина…

— Точно в шест.

— Много добре, сър. Ще се погрижа тя да получи съобщението ви.

II

В продължение на два часа след описаните събития на територията на замъка Бландингс не се случи абсолютно нищо. В края на този период в мекия ленив покой прозвуча мек ленив звън. Това бе часовникът над конюшнята, който удари пет часа. В същия миг една малка, но важна процесия се изниза от къщата и се упъти през обляната от слънце морава към мястото, където вековният кедър хвърляше своята благодатна сянка. Тя се оглавяваше от лакея Джеймс, понесъл отрупан поднос. След него крачеше Томас, също лакей, помъкнал сгъваема маса. Шествието завършваше Бийч, който не носеше нищо, а само придаваше шик и тон на цялата церемония.

Инстинктът, който предупреждава всеки британец кога чаят е готов, пусна своите невидими пипала. Щом масата в ръцете на Томас докосна земята, сякаш по даден сигнал на зелената площ цъфна възрастен господин в изплескан костюм от туид и шапка, от която би трябвало да се срамува. Това бе самият сър Кларънс, девети граф Емсуърт. Той беше слаб, висок, жилест мъж около шейсетте, в момента леко опръскан с помия, тъй като бе прекарал по-голямата част от следобеда си в кочината на имението. Докато гледаше приготвянето на трапезата, зад стъклата на пенснето му грееше израз на разсеяно добродушие.

— Чай?

— Да, ваша светлост…

— О? — учуди се лорд Емсуърт. — Охо? Чай, значи… Да. Чай. Напълно вярно. Чай, какво друго. Превъзходно.

По забележките му можеше да се разбере, че той осъзнава, че е настъпил часът за чай и е доволен от този факт. Затова побърза да сподели откритието си със своята племенница Милисънт, която междувременно бе застанала до него, подчинявайки се на същия тайнствен повик.

— Чай, Милисънт.

— Да.

— Ъъ… чай — допълни лорд Емсуърт, пояснявайки тезата си.

Милисънт седна край масата и се залови да пълни чашите. Тя бе високо светлокосо момиче с кротки сини очи и лице на херувим. От цялата й външност се излъчваше неподправена невинност, която с нищо не издаваше, че току-що е получила тайно съобщение от подкупен иконом и само след час се готви да се срещне с неблагонадежден млад мъж сред розовите храсти.