Читать «Студен огън» онлайн - страница 9

Две минути минаха. Не беше нужно да гледа часовника си. Сърцето му отбиваше по два удара на всяка секунда и той знаеше колко е часът по-точно от часовник.

Слънчевата светлина се процеждаше през клоните на дърветата и хвърляше нежни сенки върху сцената и участниците в нея, сякаш всичко бе обвито в дантелен воал, изтъкан от златни нишки. Тази подобна на бродерия светлинна тъкан трептеше в такт с музиката от детските викове и смях и в друг случай моментът би бил изпълнен с мир и идиличност.

Но се задаваше Смъртта.

Изведнъж Джим осъзна, че Тя идва за едно от децата — не за трите учителки, които стояха на верандата, а само за едно от децата. Няма да има страхотна катастрофа, нито пък експлозия, пожар или падащ самолет, който да помете десетина деца. Ще последва малък, единичен нещастен случай. Но с кое лете?

Джим пренасочи вниманието си от сцената към участниците в нея и заоглежда приближаващите деца, търсейки белега на надвисналата смърт по някое от свежите личица. Но всички те изглеждаха тъй, сякаш ще живеят вечно.

— Но кое? — гласно запига той, без да се обръща нито към себе си, нито към децата, а към… Предполагаше, че говори на Бог.

— Кое?

Някои деца се упътиха към зебрата, а други поеха надолу към другия край на улицата. И в двете посоки ги пазеха жени с ярки оранжеви защитни жилетки, които размахваха знаци „Stop“ и превеждаха питомците си през улицата на групички. Не се виждаха никакви коли или камиони и дори без придружителките, явно тук пътното движение не представляваше голяма заплаха.

Минута и половина.

Джим се взря в двата жълти микробуса, спрени край тротоара надолу по хълма. Учениците в „Макалбъри“ изглежда бяла предимно от квартала и идваха и се връщаха от училище пеша, но няколко деца се качваха в рейсчетата. Двамата шофьори стояха край вратите, усмихваха се и се шегуваха с буйните, непокорни пътници. Нито едно от тези деца не изглеждаше обречено, а жълтите автобуси не приличаха на катафалки в пъстра премяна.

Но Смъртта наближаваше.

Вече беше почти сред тях.

Наоколо бе настъпила знаменателна промяна — не в реалния свят, а в усещането на Джим за него. Сега златните дантелени нишки изпъкваха по-слабо от сенките в тънкия филигран — мънички сенчици с формата на листа или настръхнали кичури вечнозелени иглички, по-големи сенки с очертанията на дънери и клони, геометрични сенки от железните пръчки на островърхата ограда. Всяко петънце изглеждаше като вратичка, през която Смъртта може да влезе.

Една минута.

Обезумял. Джим измина няколко бързи крачки надолу по хълма сред децата, привличайки върху себе си обърканите им погледи, докато се взираше ту в едно, ту в друго, без да знае точно какъв знак търси, малкият куфар се удряше в крака му.

Петдесет секунди.

Сенките сякаш се разрастваха, разстилаха се и се сливаха наоколо.

Спря, обърна се и хвърли поглед нагоре към кръстовището, където придружителката размахваше знака „Stop“, а със свободната си ръка побутваше децата да пресичат. В момента на платното имаше пет. Други шест доближаваха ъгъла и всеки миг щяха да пресекат улицата.