Читать «Студен огън» онлайн - страница 8

След двадесетина минути Джим изведнъж бе завладян от чувството, че времето изтича. Приведен от задната седалка, той се чу да пита:

— Знаете ли къде е училището „Макалбъри“?

— Естествено.

— Какво представлява?

— Както ме попитахте, ми се строи, че го знаете. Частно начално училище в западния край на града.

Сърцето на Джим биеше до пръсване.

— Закарайте ме там.

Тули се намръщи в огледалото и попита:

— Нещо нередно ли има?

Светофарът показа червено и той удари спирачките. Извърна се и попита през рамо:

— Какво нередно има?

— Просто трябва да бъда там — раздразнено отвърна Джим.

— Естествено, нямаш грижа.

Вълни на страх обливаха Джим, откакто преди повече от четири часа бе издумал „спасителен мост“ на жената в супермаркета. Сега тези вълни прераснаха в черни цунами, които го носеха към училището „Макалбъри“. Обзет от властно чувство за неотложност, което сам не можеше да обясни, той нареди:

— Трябва да съм там до петнадесет минути!

— Защо не казахте по-рано?

Искаше му се да отвърне „По-рано не знаех.“ Вместо това изтърси:

— Можете ли да ме откарате навреме?

— Трудничко ще бъде.

— Ще платя тройно.

— Тройно?

— Ако успеете да ме закарате навреме — каза Джим и измъкна портфейла от джоба си. Извади стодоларова банкнота и я подхвърли на Тули.

— Ето аванс.

— Толкова ли е важно?

— Въпрос на живот и смърт.

Шофьорът му хвърли поглед, който трябваше да означава „Абе ти нормален ли си?“

— Току-що светна зелено — каза му Джим. — Давай!

И макар че се намръщи още по-скептично, шофьорът се извърна отново напред, престрои се за ляв завой и натисна газта.

През цялото време Джим си гледаше часовника — като пристигнаха пред училището, му оставаха едва три минути. Подхвърли на Тули още една банкнота, с което плати сметката повече от тройно, блъсна вратата и се заизмъква навън с куфара си.

Тули подаде глава през отворения прозорец:

— Да изчакам ли?

Хлопвайки вратата, Джим отвърна:

— Не. Не, благодаря. Можеш да вървиш.

Извърна се и докато разглеждаше тревожно фасадата на „Макалбъри“, чу как таксито се отдалечава. Сградата всъщност представляваше огромна несиметрична къща в колониален стил с широка предна веранда, към която бяха пристроени две едноетажни крила, за да има повече класни стаи. Ели и грамадни стари чинари засенчваха постройката. Заедно с поляната и игрището, училището се простираше по продължение на цялата кратичка пресечка.

От старата част на сградата, която се намираше точно пред него, през двойната врата на верандата излизаха деца и слизаха надолу по стълбите. Сред смях и глъчка, понесли чебници, блокчета и пъстроцветните кутии с обяда си, изрисувани с герои от анимационни филми, те се доближаваха към него по алеята, излизаха през отворената порта и поемаха нагоре или надолу по хълма.