Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 8

Той слезе по стълбите заедно с Дебюке, премина през гъмжащия от крясъци двор и се отправи към мотопеда си, заключен с верижка към оградата.

— Ще ударим ли по чашка? — попита Дебюке.

Такъв беше ритуалът: на излизане от лицея „Сен Луи“ учениците от последния клас влизаха групово в някое квартално бистро, поръчваха консумация за двама-трима, пушеха, играеха на електрически билярд, разговаряха за политика, за автомобили, за момичета, за филми и под недоволния поглед на собственика се разделяха — едните надути, другите разочаровани. Даниел обаче предпочете да се прибере направо вкъщи. Той бързаше да се уедини в стаята си със своя проект за пътешествието.

— Не, драги, днес не мога — каза той на Дебюке. — Чакат ме…

Този загадъчен отговор караше да се предполага, че има среща с момиче. Макар че случаят не беше такъв, видът му едва издаваше лъжата. Всъщност той беше сигурен, че Даниела — сестрата на приятеля му Лорен Совело — има слабост към него. Тя беше красива, весела, почти руса и съвсем не беше надута. Заедно бяха ходили два пъти в „Молитор“. Беше му дала снимката си.

— Тогава не те задържам! — каза Дебюке. — Много ти здраве, стари глупако!

И му намигна цинично, но изискано.

Минута след това Даниел летеше с мотопеда си сред поток от коли с дигната нагоре глава, сякаш плуваше с пирога в река, пълна с каймани. Беше вече забравил за Даниела.

На улица „Бонапарт“ мястото за паркиране беше пак много задръстено. Всевъзможни превозни средства бяха наредени пред двете крила на сградата и дори пред централната фасада с високите и светли прозорци, оградени с йонийски колонки. Макар че според правилника само съпритежателите можеха да паркират на това място, посетителите и доставчиците оставяха колите си също тук и предизвикваха негодуванието на тези, които наистина имаха право, но много често биваха възпрепятствани да излязат или да спрат, когато си искаха. От партера до четвъртия етаж се надигаше глух гняв и основателни закани по адрес на тия, които злоупотребяваха с площта за паркиране. Портиерът напразно се мъчеше да урежда споровете, като сновеше непрекъснато из етажите, за да предава на едни оплакванията на другите. Още от пръв поглед Даниел забеляза, че колата на баща му не е там. Но като поставяше мотопеда си до стената, видя едно рено-4, тъмносиво на цвят, поочукано и кално. Той би го познал между хиляди. Маду! Обзет от радост, Даниел се спусна към входа, тичешком изкачи двата етажа, задърпа до скъсване звънеца (винаги забравяше ключа си), блъсна старата Агнес, която му отвори вратата с мърморене, премина през хола, през трапезарията и успя да открие Маду в стаята на Франсоаз. И двете бяха с манта, готвеха се да излязат. Той се хвърли като хала върху леля си, целуна я по бузите, които миришеха на тютюн, помъчи се да я повдигне в обятията си, но се отказа, като промълви откровено: