Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 3

Ако отсъствувам, моля, обадете се отсреща.

На витрината бяха изложени: кръгла масичка с един крак, стил Луи XVI, венчален букет под стъклен похлупак, сребърна табакера, хубави украшения от калай, флакончета и чудни мастилници от парижки порцелан… Тя обичаше простите мебели и наивно изработените дребни предмети за домашна украса, а и те добре й се отплащаха. Колкото повече навлизаше в живота, толкова повече се убеждаваше, че общуването с такива вещи може да замени общуването с хора. Материята, наречена инертна, крие за тези, които знаят как да я погледнат и погалят, толкова много нежност, каквато повечето от хората не притежават. Необходимо е пълно усамотение, за да се изпита удоволствието от един разговор на тих глас с вещите. Мадлен докосна с върха на пръстите си стената на камината. Тя опипваше леко гладкия студен камък с груб контур и мислеше за Франсоаз.

Цигарата, почти изпушена, обгаряше устните й. Тя я смачка в пепелника, сложи очилата си и извади писмото от джоба си.

Колко жалко, лельо Маду, че ти не си при мене в този момент! Аз преживявам глупав период на нерешителност. Плаши ме скокът в неизвестността. Излишно е да се говори с татко. Той ще разбере всичко наопаки, като мъж. А мама е все по-далече, от нас. Заета е изцяло с личното си щастие. Трябва сама да реша. Тежко е…

Мадлен вдигна рамене: какво да реши? Франсоаз дали да продължи следването си във Висшето училище за източни езици, или пък да стане лисансие по английски език в Сорбоната? Не, положително имаше нещо друго. Момче навярно. Франсоаз влюбена? Невъзможно. Тя беше толкова мъдра, толкова уравновесена, толкова непривлекателна за мъжете! Като си я представяше, Мадлен виждаше себе си точно на нейната възраст — лице, измито добре със сапун, цъфтящо здраве, непорочна и увлечена в науката. Подобни същества са щастливи само като се откажат от всички удоволствия, мислеше си тя и запали друга цигара със скритата радост, че сега е защитена от ударите на такива сътресения. Нито един мъж не беше заместил Юбер след неговата смърт. Увлечена в работа, заета с племенниците си, тя не бе почувствувала нужда да се омъжи отново, а още по-малко да има някаква връзка. А и никой никога не бе проявявал интерес към нея. Постепенно си бе изградила едно собствено щастие с дървените и каменните вещи. И естествено в очите на някои хора минаваше за маниачка. Тази страст да доизпипва всичко в къщата си, сякаш всеки момент очакваше посещение на някакъв принц! А в действителност толкова рядко посрещаше, и то най-незначителни хора. В продължение на пет години, откакто се бе настанила тук, нейният брат и племенниците й бяха дошли само три пъти. Всъщност тя имаше две прекрасни стаи за гости. Ако Франсоаз се омъжи, би могла да почива тук със своя съпруг, с децата си… „Внимание! В наши дни децата са така диви, чупят всичко! Но не и децата на Франсоаз!… Тя ще съумее да ги възпита. Аз ще й помогна. Те ще бъдат и малко мои. Не, никой, не е на никого“. Тя плати скъпо, за да узнае тази истина. Когато Филип се разведе и я бе помолил да се заеме с възпитанието на синовете и на дъщеря му, тя бе повярвала, че е необходима. Майчинско призвание я бе обзело изцяло. Тогава Даниел бе на две и половина години. Франсоаз на малко повече от четири години, Жан-Марк едва на шест. В продължение близо на осем години тя се бе отдала с цяла душа на децата. По това време бе на полудневна работа при Метивие. Под натиска на жена си антикварят й търсеше заместница. Мадлен бе толкова заета с домакинството на брат си, че посрещна без огорчение това решение. Колко много грижи! Млечните кремове, палецът на Даниел, полипите на Франсоаз, вечерната молитва, термометърът, уроците, слабите бележки, неделната разходка. И после изведнъж се появи другата. Трябваше да се оттегли, да напусне къщата. Без нито дума за благодарност. Било естествено! Дали са страдали децата от тази раздяла? Вероятно не. Те бяха понесени от течението на живота, вървяха напред… Тя напусна едновременно и антикварната на Метивие, и апартамента на улица „Бонапарт“. Нито работа, нито дом. Тюке стана за нея спасително убежище. Свила се в леговището си, далече от градския шум, тя неуморимо връщаше блясъка на разни предмети и спомени. Е, да! Все пак имаше още нещо, което не беше както трябва: дръжките на вратите от ковано желязо. Черно петно върху тъмното дърво — колко неприятно! Ако намери стари, от мед, дървото на вратата ще пропее.