Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 181

— Имаш право! Тия туристи биха ни смутили!

Но нямаше какво друго да направи: между нея и Франсоаз не се създаваше контакт. Колкото повече се мъчеше да бъде любезна, толкова се чувствуваше по-несръчна и неспособна. Струваше й се, че вместо да предразположи племенницата си, засилва у нея инертността, съпротивата и враждебността към света на живите. И тъкмо да избухне, тя се сети за това, което бе казал докторът: не е изключено да направи и втори опит. И в миг намерението й се изпари. Трябваше бавно да тегли въжето, за да не изпусне големия товар. Стъпка по стъпка ще успее да изтегли Франсоаз от бездната. Само тя можеше да постигне това.

— Добре — каза тя бързо. — Тук не е много весело! Да направим още един тур до Онфльор и да се върнем в Тюке, искаш ли?

Тръгнаха. В Онфльор Мадлен купи няколко книги джобен формат и модни журнали с надежда, че Франсоаз ще пожелае да ги разгледа. После си позволи да изпие чаша бяло вино в едно кафене на стария площад. Франсоаз поиска чаша бира. Слънцето бе вече високо, но небето се покриваше с облаци. През юли бурите бързо се развихрят. Небето изведнъж потъмня, сякаш бе инжектирано с виолетово мастило. Под облаците, които покриха хоризонта, пейзажът изглеждаше притиснат и втвърден. Вятърът въртеше прахоляк, хартийки и сламки. Блясък на светкавица нахлу в кафенето. Гръмотевицата изтрещя и трептенето й продължи в челюстите на Мадлен. Тя вдъхна някакъв металически дъх. Беше хубаво. Дъждът започна да се сипе.

Валеше и когато Мадлен и Франсоаз се качиха в колата. Над главите им барабаняха дъждовните капки. Сякаш се бяха откъснали от твърдата земя, не се возеха в автомобил, а плуваха.

В Тюке гарираха колата пред изоставената църква и изтичаха до вкъщи. Закриваха косите си с разтворени вестници. Най-после ето и вратата, прага, убежището!

— Ах, колко е хубаво вкъщи! — извика Мадлен.

Раздавачът бе минал вече и пъхнал пощата под вратата. Между печатните проспекти, които не бяха интересни, имаше и две писма за Франсоаз. Мадлен й ги подаде и зачака да види как ще реагира. Момичето взе пликовете, хвърли поглед върху единия от тях и го върна веднага на Мадлен, като каза:

— Отвори това писмо, Маду, прочети го и го скъсай, моля те.

— Не искаш ли да ти го прочета на глас? — попита Мадлен изненадана.

— Не. Искам да го прочетеш само за себе си и след това да го унищожиш.

— Защо?

Франсоаз не каза нито дума, но погледът й говореше: „За да ме разбереш“.

Мадлен сложи очилата си, разкъса плика и най-напред погледна подписа: Александър Козлов. Ситен нервен почерк изпълваше листа:

„Какво става, Франсоаз? От седмици насам нямам никаква вест от тебе. Ти дори не си се явила на изпита. Това е безразсъдно! Телефонирах у вас. Мащехата ти ми каза, че си била болна и че си на почивка при леля ти в Тюке. Каква е истината във всичко това? Струва ми се, че ти изчезна само за да не ме виждаш. Направила си грешка. Нашите отношения щяха да бъдат много приятни, при условие че ти гледаше на щастието като мене. Аз вече ти казах, че съм човек на живота, а не на мечтите, че си създавам радости от ден за ден. Може би ти си очаквала много повече от нашата среща. Уверявам те все пак, че между нас имаше изключително силна физическа връзка, а може би и духовна. Ако си съгласна всичко да бъде както преди, пиши ми, ще бъда щастлив от сърце. Ако не — добре, повече няма да говорим по този въпрос. Каквото и да решиш, между нас не бива да пада сянка на недоразумение. Държа много на твоето приятелство. Надявам се да те видя отново бодра в института в началото на новата учебна година, през октомври. Пожелавам ти приятно прекарване на ваканцията. Поработи малко върху руския, за да наваксаш загубеното време. Мисля за твоя далечен образ…“