Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 131

— Седни — каза му студено.

Той остана прав, с ръце в джобовете си.

— Аз постъпих много отвратително с тебе преди малко, Маду — промърмори той. — Прости ми. Но знай, че това е по-силно от мене: казах ти го вече, не мога да понасям да се бъркат в личния ми живот!

— Нима очакваше да те насърча?

— Да ме разбереш, Маду.

Той толкова рядко я наричаше Маду, че тя се трогна.

— Искаш невъзможното, Жан-Марк — каза тя. — Карол е жена на баща ти…

— Баща ми я лъже колкото си иска! — извика той. — Така би лъгал и коя да е друга. Ти искаш да уважавам именно този човек? Откакто научих някои неща за него, не чувствувам вече никакво задължение, разбираш ли! Всъщност той непрекъснато ми е внушавал, че в любовта всичко е позволено, че нито една жена не е свята, че един нормален тип винаги и навсякъде трябва да търси удоволствия! Искаше да ме направи подобен на себе си! И наистина успя! От какво би се оплакал? Каквото посееш, такова ще жънеш!

Той замлъкна, задъхан, с очи, пълни с мъст. Тя предпочете да не му отговори, за да му даде възможност да се успокои. И наистина след една минута мълчание той каза с по-мек глас:

— Ужасно е, Маду… Но аз не мога без Карол, разбираш ли ме? Ако не я видя само един ден, разболявам се, не мога да работя, влача се…

— И все пак трябва да се опомниш! — каза Маду.

— Опитах се, вярвах, че като се преместя, ще бъде по-добре. Карол не искаше. Тя дори се разгневи.

— А сега?

Жан-Марк поклати глава:

— Сега е още по-лошо. Ние разбрахме, че колкото повече се мъчим да се отскубнем, толкова по-силно става желанието ни един към друг. И странното е, че тя също ме обича!

— Тя те обича така, както една Карол може да обича! — каза Мадлен, като се вгледа право в очите му.

— Не, Мадлен. Ти не си права. Карол е прекрасно същество — фино, интелигентно, чувствено, женствено. Тя и аз — ние сме създадени един за друг. И телата, и душите ни! Това… това е просто някакво чудо!… А пред такава сила прегради няма!

Погледът му бе въодушевен, страните му горяха. Безсрамието на неговата изповед смути Мадлен. Така неочаквано я въвлече в интимния си живот, че я изправи пред разтвореното си легло. Тя го намери хубав в тази му младежка лудост.

— Само защото си щастлив, ти не искаш да видиш злото, което причиняваш около себе си — каза му тя.

— Мъча се да го огранича колкото се може повече. Баща ми не знае нищо… И никога няма да узнае…

— Не се ли стесняваш, когато ти стиска ръката, Жан-Марк…

— Избягвам да го срещам. Храня се в университетския ресторант. А когато трябва да обядвам или вечерям вкъщи, разболявам се… И най-вече заради Франсоаз. Защо трябваше тя да научи? Какво ти каза за мене?

— Малко нещо — прошепна Мадлен.

— Тя е толкова невинна, чиста! Зная, че съм я отвратил, че ме мрази!…

— Тя те съжалява. Както и аз, Жан-Марк. А как си със следването?

— Имам колоквиум по практически занятия утре сутрин.

— И разбира се, не си готов?

— Не… Пък и не е нещо сериозно…

— Ами лисансиата ти по литература?

— Отказах се.

— О, Жан-Марк! Колко жалко!

— Не съжалявам. На този курс в Сорбоната ходех без голямо желание… В края на краищата нямаше да имам време и за правото, и за литературата… Предпочитам да се отдам напълно на правото… Скоро ще имам изпити.