Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 128

— Много жалко! — продължи Франсоаз. — Бях убедена, че аз и Патрик сме създадени един за друг. А сега се питам дали трябва да се омъжа за него!

— Щом вече се питаш, значи не трябва! — каза Мадлен.

— Така лесно не мога да се отметна от думата си!

— Може, мила моя! По-добре е да изоставиш това момче, отколкото да направиш себе си нещастна, пък и него, само заради това, че сте си дали дума да се ожените след пет години. Сега мога да ти кажа, че никога не съм вярвала на твоя Патрик! Ти ще се погубиш, ако се омъжиш за него! Уверявам те, че откакто дружиш с него, започна да гаснеш.

— Значи смяташ, че трябва да скъсам.

— Откровено казано да.

— Патрик не очаква такова нещо. Ще страда! Ще се помъча да го запазя само като приятел…

— Но да, точно така…

— Пък и едва ли ще страда, както си мисля. Като престанем да се срещаме, ще му остане повече време за изпитите. И тъй като само това го интересува… А като си помисля, че съм била влюбена в него — просто невероятно.

— Ти си мислила, че си влюбена, Франсоаз, но си била далече от любовта. А пък сега е по-важно да не се влюбиш истински!

— От това най-малко ме е страх!

— Ами учителят по руски? — каза Мадлен, като погледна хитро племенничката си.

Франсоаз избухна в смях и отпусна главата си назад.

— Козлов? Ти си луда, Маду! Знаеш ли на колко години е? На тридесет и две! Аз много се гордея, че се сприятелихме, че той приема да разговаря с мене по десетина минути след уроците, но съвсем не си въобразявам, че му харесвам! Не, наистина не… Пък и не бих искала!… Ще бъде, направо казано, много смешно!…

Това весело настроение бързо изчезна, тя стана отново тъжна, сякаш изведнъж я притиснаха всичките й грижи.

— Ах, Маду! Много нещастна се чувствувам! — каза тя. — Бих искала да дойда в Тюке и да живея при тебе. Тук всичко е безобразно, фалшиво, всичко болезнено ме наранява. Само като си помисля, че ще видя пак Карол на масата!… Няма ли да дойдеш на вечеря вкъщи?…

Мадлен отказа; искаше да остане настрана от семейството, за да има по-голяма свобода на действие.

— Тогава да вечеряме заедно, няма значение къде! — продължи Франсоаз.

— Не — каза Мадлен. — Ти трябва да се прибереш! Трябва да бъдеш все така любезна, непринудена пред баща си… Никой да не се усъмни, че сме се срещали.

— Карол ще се научи от Жан-Марк.

— Може би не.

— Вярваш ли, че ще скрие от нея? — каза Франсоаз с известна надежда.

— Не бих се изненадала! Ах! Помогни ми сега да наредя дрехите си.

В осем часа без десет минути Мадлен изпрати Франсоаз, след като й определи среща за другия ден. После се приготви да отиде да вечеря сама в един от близките ресторанти.

* * *

Без дори да погледне листа за ястия, който й поднесе управителят, Мадлен каза:

— Ще ми донесете една балтийска херинга, наденица с кисело зеле и бира.

Управителят й се усмихна. Дали я позна? Положително не! Преди години тя често се хранеше в „Лип“ заедно с Юбер, а после и сама. Тук нищо не бе се променило. Нито декорът, нито прислугата. Тя запали цигара и през пушека започна да разглежда това заведение от 1870 година, в което електрическата светлина струеше и се отразяваше по разноцветните фаянсови плочки на стените, по голите огледала, по дървената ламперия и по лицата на посетителите. Съседите я притискаха с разперените си лакти. След толкова вълнения сега тя си почиваше, като наблюдаваше хора, за които не бе нищо и които нямаха нужда от нея. И все пак откриваше тук-таме по някое познато лице. Не беше ли това унгарецът антиквар от улица „Жакоб“? Но да, разбира се. Колко е остарял! Този там с очилата? Един прочут журналист! Помъчи се да си спомни името му, стори й се, че се досеща, но пак й се изплъзна. Ами онзи другият, който драска по бележника си? Художник навярно… На масата, точно срещу нея, една руса жена червеше устните си, след като бе унищожила порция сарфалади с горчица; съпругът й ядеше макарони, навел глава над чинията; двама сериозни на вид господа лапаха телешко фрикасе.