Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 119

— Я, сестра ми! — каза Лоран Совело. — Какво се мота тук?

Даниела стоеше на отсрещния тротоар. Те отидоха при нея. Тя им обясни, че се е спряла тук „ей така случайно“, като се разхождала. Лоран Совело не каза нищо. Даниел се почувствува горд. За да не влязат в някое от близките мизерни кафенета той предложи да пийнат нещо на улица „Бонапарт“, на две крачки от тях, в едно бистро, посещавано от ученици, следващи в институтите по изящните изкуства. Тръгнаха безгрижно, с бавни крачки. Дебюке разказа на младото момиче как целият клас бе отвлякъл вниманието на Мушино, за да дадат възможност на Даниел да се съвземе и да погледне спокойно в учебника. Тя се смя, като показа малките си гъсти бели зъби. Блестящият й поглед се отправи към Даниел и той изведнъж се почувствува десет години по-голям, с мускули на атлет и с лице на млад герой. Забеляза, че и тя е по-красива, отколкото си я представяше. Невъзможно бе да се определи цветът на очите й, а това всъщност бе най-важното. Един мъж трябва винаги да знае цвета на очите на жената, която обича. Очите на Даниела бяха… бяха… Да, сиво-сини със златисти точици… Като по-малък той бе мечтал за жена със зелени бадемови очи. Смешно. Такива очи не съществуват. Обаче очите на Даниела не са ли малко изтеглени към скулите? Като я наблюдаваше, когато тя свеждаше глава… Най-много го поразяваше името й: Даниела. Като във фарс, би казал човек. А не е ли това някакво предопределение на съдбата? Тя разказваше за един „страшен“ американски филм, който току-що бе гледала. Даниел, който също бе гледал филма, каза, че това е само „бледо копие“ на големите каубойски филми, които се прожектираха във филмотеките. Оказа се обаче, че са на едно и също мнение за последната плоча на Фред Барлоу, която била „бомба“. Даниел започна да тананика мелодията, като щракаше с пръсти, а тя подзе песента, като леко поклащаше раменете и главата си в такт с мелодията и го поглеждаше под очи.

— Ти пееш много хубаво! — каза той.

— Ах! Да! Намираш ли?

Той я държеше за ръка. Тя достигаше до рамото му. Дебюке и Совело бяха потънали в политически спор. Убежденията на Совело се променяха в зависимост от бележките, които получаваше в клас. Когато преподавателите признаваха знанията му, той на драго сърце минаваше към десницата и признаваше, че установеният режим е добър; но ако не успееше в някое класно упражнение, започваше да се възмущава и като минаваше в крайната левица, пледираше за необходимостта от коренна промяна. А в момента, понеже бе на предпоследно място по математика, той считаше, че само китайският комунизъм със своя непримирим догматизъм е способен да възроди стария загнил свят. Дори „Юманите“, казваше той, е реакционен вестник. Решил, че той прекалява, Даниел се намеси, за да каже мнението си. Спорът така се разгорещи, че забравиха Даниела. Като крачеха, трите момчета жестикулираха, повишаваха глас и се прекъсваха един друг. Минувачите по тротоара се отдръпваха от тях с възмущение, но те не се смущаваха: този квартал бе техен. И така стигнаха до улица „Бонапарт“.