Читать «Шахматните фигури» онлайн - страница 148

— Колко надалеч оттук? — викна през рамо Дони.

— Около половин километър.

Кормчията ускори отново. Носът се вирна, обливайки ги с поредна порция солени пръски. Фин вече трепереше неудържимо.

— Ето там — каза Дони след малко и посочи по-бледата диря, ясно видима сред дълбоките тъмнозелени води. Посоката й бе право към скупчените скали, подаващи се като коварни зъби от гранит и гнайс сред бушуващия прибой. Те щяха с лекота да разкъсат гумените им бордове, ако се отклоняха дори минимално от курса, взет от Кени преди тях. Той или познаваше тези води като дланта на ръката си, или опасността го бе подтикнала да поеме безразсъден риск.

Дони забави ход до един-два възела и лодката полека навлезе през плитчините към естествена арка, тъмнееща над главите им. Стихиите я бяха издълбали в най-старата скала на планетата в течение на милиони години и сега дневната светлина се отразяваше от всяка нейна пропита със сол повърхност. Вятърът отвън долиташе като тих шепот, а боботенето на мотора отекваше от стените на тунела. Хеликоптерът, вече изчезнал от погледите им, не се чуваше изобщо. Водата се плискаше и въздишаше около тях, докато накрая не излязоха в миниатюрен залив, заобиколен отвсякъде с побелели от гуано скали. Ревът от роторите на вертолета се върна с всичка сила, изпълни тясното пространство и подплаши чайките, които се пръснаха с крясъци над главите им.

— За бога, Джордж, кажи им да се махнат оттук, преди да са ни оглушили — обърна се Фин към сержанта.

Гън излая нещо в телефона си, хеликоптерът направи вираж и се отдалечи.

Спусна се зловеща тишина, нарушавана единствено от тихото плискане на морето в сумрака и равномерното пулсиране на собствения им мотор.

Дирята от лодката на Кени прекосяваше малкото водно пространство и се губеше в дълбока скална цепнатина отсреща. Това, изглежда, бе вход на пещера, изпъстрен от полипите и водораслите в преливащи се слоеве от синьо и жълто, оранжево, зелено и червено. Водата образуваше пенлив водовъртеж пред него, а в невидимата вътрешност морето стенеше като огромен, пленен морски бозайник.

Дони се придвижваше сантиметър по сантиметър, светлината постепенно гаснеше, а пътят напред бе тъмен и несигурен.

— Угаси мотора — каза Фин. В последвалата тишина изпод сводовете на тази естествена катедрала до ушите им долетя бръмченето от двигателя на Кени, примесено с препиращи се гласове. Фин се пресегна и опипом намери един от прожекторите, прикрепени към рамката над рубката. Щом завъртя ключа, пещерата отведнъж се обля в светлина, разкривайки стряскащо ярките си цветове.

Другият съд се поклащаше върху едва доловимото вътрешно вълнение на десетина метра пред тях. Кени и Ана стояха на носа и се караха, като нейният тон бе по-висок и остър от неговия. Те се обърнаха едновременно и примижаха срещу ослепителната светлина. Кени вдигна ръка, за да заслони очите си като човек, изненадан от блясъка на фотографска светкавица. Лицето му приличаше на маска на страха, с черни дупки вместо уста, очи и ноздри.