Читать «Проектът» онлайн - страница 34

— И всички данни, които получите, въвеждате в „папата“?

— Голяма част от тях. Напоследък започнахме да действаме избирателно. Правим извадки. Не захранваме целия обем необработена информация, но я съхраняваме — щях да кажа върху магнитни ленти, ала носителите не приличат твърде на едновремешните ленти. Както и да е, разполагаме с цялата информация. Притежаваме бази данни, нещо като електронна библиотека, която би изумила Галактиката, ако се разчуе за нея.

— Вие не искате да се разчуе.

— Доктор Тенисън, ние не желаем Галактиката да се изсипе с гръм и трясък върху нас.

— Мери е един от Изследователите. Тя смята, че е попаднала в онова обетовано кътче, наречено Рай.

— А вие, който не вярвате дотам, какво смятате?

— Ами, не отхвърлям твърденията й. Тя е един от нашите заслужаващи изключително доверие Изследователи.

— Но тя спомена Рая.

— Имайте предвид това — рече Екюър, — че ние не се занимаваме единствено с физическото пространство. В някои случаи дори не знаем докъде достигаме. Нека ви дам един прост пример. Имаме един Изследовател, който от години се връща назад във времето. И не само във времето, не напосоки във времето, но очевидно следвайки родословното дърво на предците си. Нито ние, нито той знаем защо поема в тази посока. Някой ден може би ще открием. Изглежда, че проследява кои са били прародителите му, неговите далечни праотци, изследвайки кръвната връзка. Стъпка по стъпка, назад през хилядолетията. Онзи ден живееше като трилобит.

— Какво е това трилобит?

— Древна форма на живот на Земята, която е отмряла преди около триста милиона години.

— Но как е възможно човешко същество да бъде трилобит!

— Ембрионалната плазма. Жизнената сила. Върнете се достатъчно назад…

— Да, разбирам — измърмори Тенисън.

— Безкрайно интересно! — възкликна Екюър.

— Едно нещо ме смущава — подхвана Тенисън, — казвате ми всичко това, а същевременно не желаете да се разчува за него. Когато напусна Края на Нищото…

— Ако изобщо напуснете Края на Нищото.

— Какво искате да кажете?

— Надяваме се да останете. Ще ви направим изключително изгодно предложение. Можем да обсъдим подробностите по-късно.

— Но аз може да реша да не остана.

— Дотук пътува един-единствен кораб — заговори Екюър. — Движи се като совалка оттук до Гътшот. Гътшот е единственото място, където може да ви отведе.

— И вие се осланяте на това, че аз не искам да се връщам на Гътшот?

— Ами, останах с това впечатление. Ако наистина поискате да си тръгнете, едва ли ще се опитаме да ви спрем. Разбира се, бихме могли, стига да пожелаем. Само една дума на капитана и изведнъж ще се окаже, че той няма свободно място за вас. Но смятам, че не бихме рискували нищо, ако ви пуснем да си отидете. Дори ако повторите онова, което ви казах, съмнявам се, че някой ще ви повярва. Ще бъде просто поредният космически мит.

— Изглеждате сигурни в себе си — отбеляза Тенисън.

— Сигурни сме — отвърна Екюър.

10.

Когато Тенисън се събуди, беше все още тъмно. Той полежа няколко минути в мрака, без да се унася отново, макар все още да не бе напълно буден, без да осъзнава всичко наоколо, без да си спомня нищо от онова, което се бе случило, мислейки объркано, че все още се намира на Гътшот. Стаята беше тъмна, но отнякъде извираше приглушена светлина и през полуотворените си очи можа да различи тъмните форми на предметите в стаята. Леглото беше удобно и го обзе усещането за приятна сънливост. Отново затвори очи, заповядвайки си да потъне в дълбок сън. Ала почувства, че нещо беше различно, че не е на Гътшот, нито на кораба…