Читать «Проектът» онлайн - страница 177

Тенисън поклати глава. Нещо не беше наред. Да, наистина стаяха в центъра на площада, музиката изпълваше цялото пространство, кулите бяха бели и блестящи, ала тук нямаше никой. От едната страна стояха петте същества от света на уравненията и Шептящия — малка сфера от бляскав прах, ала не се появяваше никой друг. Всичко беше празно. Те стояха напълно сами. Рая, както по всичко личеше, не бе обитаван от никой.

— Какво става? — попита Джил. Тя бавно се отдалечи, разглеждайки площада. — Нещо не е наред, нали? На първо място, тук няма никой.

— На второ — додаде Тенисън, — няма никакви врати в сградите. Нищо тук не ми прилича на онова, което ние бихме нарекли „врата“. Виждат се само дупки — кръгли дупки. Миши дупки. На около три метра над улицата.

Наистина беше така, убеди се Джил. Нямаше и бойници. По цялата огромна височина на кулите не се виждаше нито една.

— Няма и бойници — отбеляза тя. — Човек очаква да ги има, щом са кули. Е, може и прозорци.

По площада се завъртя вихрушка и Тенисън потрепери.

Той забеляза между кулите нещо, наподобяващо тесни улици. Сигурно сме в центъра на града, помисли си той, ако това въобще е град. Погледна към кулите и разбра, че те са много по-високи, отколкото бе помислил отначало. Забиваха се право в синия небосвод и блясъкът им се губеше сред бездънното синьо небе. Отначало той бе помислил, че има множество сгради, всяка от които поддържа отделна кула, но сега бе на мнение, че е напълно възможно една-единствена огромна постройка да заобикаля целия площад, където се намираха, а кулите да се издигат пропорционално и симетрично по протежение на стената й. Онова, което бе приел за тесни улици между отделните сгради, вероятно бяха тунели, издълбани на нивото на улицата в монолитната сграда.

Постройката (или постройките) бяха безукорно бели и материалът, от който бяха изградени, не приличаше на камък. По-скоро наподобяваше лед от замръзнала, възможно най-чиста вода, лед, в който нямаше шупли, нито някакви други дефекти. Но това е невъзможно, каза си Тенисън. Тази гигантска постройка не можеше да бъде от камък, ала не можеше да бъде и от лед.

През цялото време над тях се лееше музика, която ги обгръщаше, просмукваше се в тях — беше неописуемо! Тя караше човека да я усеща като нещо повече от хармонични звуци — творение, възвишено до степен, недостижима за никой композитор в историята на човечеството.

— Мястото не е така празно, както изглежда. Тук кипи от живот — заговори Шептящия.

И сякаш получило сигнал, първото живо същество се появи.

През една от тесните улици (или тунели) се провря масивна глава. Беше глава на червей. Лицевата й страна беше сплескана и покрита с хитинова обвивка — дебела, тежка черупка, която покриваше цялата предна част на главата. От двете й страни гледаха две огромни очи, съставени от множество фасети. Върху главата стърчаха пипала. Тя беше огромна. Тенисън, загубил способността да говори от отвращение, прецени, че краят на главата се издига на повече от шест метра над равнището на улицата.