Читать «Проектът» онлайн - страница 17

— На кого другиго би могъл да принадлежи?

Капитанът поклати глава.

— Не бих могъл да зная. Може би на никого. Просто начинът му на говорене е малко странен. Бог знае какво има предвид. Трябва да разберете, че в много отношения той е доста странен човек — потаен човек, старомоден някак, сякаш е дошъл от друг век и мястото му не е в настоящето. Смешното е, че изричам тези думи, но не мога да го обясня. Не е свързано с нищо, което прави, нито с онова, което приказва. Но това е просто чувството, което изпитвам. Казвам, че е странен и даже ви обяснявам какви са странностите му, но не мога да посоча нито една негова постъпка, да не говорим за цялостното му поведение, което да ми дава основание за това.

— Трябва да си негов близък приятел, искам да кажа, за да узнаеш много за този човек.

— Не, не близък приятел. Той няма близки приятели. Макар да е доста приятен, в много отношения дори чаровен, ала не общува с другите хора в Края на Нищото. С това не искам да кажа, че ги отблъсква, нито дори че ги избягва, но просто не търси близостта им. Никога не се присъединява към тълпата в бар на Човешката къща. Почти никога не слиза и в селището. Има стара, разнебитена бричка, един от онези всъдеходи, които могат да се движат по неравен терен. Купил я е от някого в селището. Не си спомням от кого, ако въобще някога съм го знаел. Понякога пътува с бричката, но винаги сам. Когато се запилява да търси скъпоценни камъни из пущинаците, не я взема. Върви пеш. Като че няма нужда от никого, като че всичко, от което има нужда, е там — в пустошта, дори колибата му е в покрайнините на селището. Веднъж съм бил в колибата му — тогава видях и фигурите, които е направил. Не бях поканен, но отидох и ми се стори, че се радва да ме види. Държеше се приятелски. Седеше пред огъня и говореше, но понякога изпитвах чувството, че в действителност не е там, не е с мен и едва ли осъзнава, че съм до него. Сякаш — и това може да ви прозвучи странно — докато той говореше с мен и ме слушаше, говореше и слушаше някого другиго в същото време. Още веднъж казвам, че нямам никакви доказателства, но останах с такова впечатление. Когато си тръгнах, ми каза колко се радва, че съм дошъл, ала не ме покани да го посетя отново и никога повече не отидох там. Съмнявам се, че някога ще го сторя.

— Казвате — подхвана Тенисън, — че не се присъединявал към посетителите в бара на Човешката къща. Предполагам, че там повечето са човешки същества.

— Да, разбира се — кимна капитанът. — За извънземните има други места, където ходят, но Човешката къща е за хора. Нито един извънземен не би и помислил да отиде там.

— Ами човешките същества от Ватикана? Те ходят ли в Човешката къща?

— Ами, струва ми се, че не ходят там. Рядко някой вижда жителите на Ватикана, както хората, така и роботите. Те си стоят почти винаги на техния хълм. Впечатлението ми е, че не контактуват с хората в селището. Не говоря за човешките същества в селището. Те не са толкова много и групата им е сплотена. Повечето хора там вършат един или друг вид работа, свързана с проекта „Папа“. Нямам предвид, че работят във Ватикана, а само, че онова, което вършат, е свързано по някакъв начин с Ватикана. Когато опреш до същността на нещата, оказва се, че всъщност Края на Нищото е Ватикана. Това е единственото нещо там. В селището има малък брой извънземни. Те обслужват поклонниците. Повечето от поклонниците, както знаете, са извънземни. Досега никога не съм превозил нито едно човешко същество поклонник. Всъщност почти никога не съм превозвал хора. При едно от пътуванията, не това, а предишното, возех един човек, но той не беше поклонник. Беше лекар. Напоследък при мен се забелязва наплив от лекари.