Читать «Борбата» онлайн - страница 94

Мередит я подхвана с ръка и двете отново се затичаха напред. Но като наближиха моста, разкрилата се пред очите им гледка ги закова на място.

— О, боже мой… Елена! — изпищя Бони. Мостът Уикъри се беше превърнал в маса от разпилени отломки. Предпазният парапет от едната страна беше отнесен, сякаш смазан от гигантски юмрук. Под моста в чернеещата се вода се полюшваха множество парчета дърво. А сред тях, изцяло под водата, блещукаха фаровете на форда на Мат.

Мередит също се разпищя, но към Стефан:

— Не! Не можеш да слезеш долу!

Той дори не се обърна назад. Скочи в реката и водата веднага покри главата му.

По-късно спомените на Бони за следващия час бяха обвити като в милостива мъгла. Спомняше си как чака Стефан, докато бурята вилнееше безспирно. Спомняше си, че почти всичко й бе вече все едно, когато Стефан излезе от водата залитайки. Спомняше си, че когато видя безжизненото тяло, положено от Стефан на пътя, не изпита разочарование, а само огромна мъка и печал.

Но най-ясно си спомняше лицето на Стефан.

Помнеше изражението му, докато се опитваха да направят нещо, за да спасят Елена. Само че там не лежеше истинската Елена, а някаква восъчна кукла с нейните черти. Нещо, което никога не е било живо и със сигурност не беше живо и сега. Бони си помисли, че отстрани цялото това суетене за изтласкване на водата от белите й дробове и така нататък навярно изглежда доста глупаво. Восъчните кукли не дишат.

Помнеше още лицето на Стефан, когато той най-после се предаде. Когато Мередит започна да спори с него и да му крещи, повтаряйки нещо за един час без въздух и за трайно увреждане на мозъка. Думите достигаха до Бони, но не и значението им. Тя само си мислеше колко е странно, че докато Мередит и Стефан си крещят един на друг, и двамата леят сълзи.

Накрая Стефан спря да плаче. Просто седеше там и държеше в скута си куклата Елена. Мередит му крещя още малко, но той не я слушаше. Просто си седеше там. Бони никога нямаше да забрави изражението му.

После нещо я стресна, върна я към живота и пробуди ужаса в нея. Тя се вкопчи в Мередит и затърси наоколо, за да разбере откъде идва. Нещо лошо… нещо ужасно се приближаваше. Вече почти бе тук.

Стефан изглежда също го усети. Застана нащрек, скован, като вълк, душещ следа.

— Какво има? — извика Мередит. — Какво ти стана?

— Трябва да си вървите! — надигна се Стефан, все още крепящ безжизненото тяло в ръцете си. — Махайте се оттук!

— Какво искаш да кажеш? Не можем да те оставим.

— Да, можете! Махайте се оттук! Бони, отведи я оттук!

Досега никой не бе карал Бони да се погрижи за някого. Хората винаги се грижеха за нея. Но сега тя сграбчи Мередит за ръката и започна да я дърпа. Стефан имаше право. Нищо повече не можеха да направят за Елена, а ако останеха тук, това, което бе убило нея, щеше да докопа и тях.

— Стефан! — извика Мередит, докато Бони я дърпаше назад.

— Ще я сложа под дърветата. Под върбите, а не под дъбовете — провикна се той след тях.

Но защо ни казва това, зачуди се Бони с някаква далечна част от съзнанието си, незасегната от страха и бурята.