Читать «Борбата» онлайн - страница 79

Гласът й пресекваше и тя с мъка изричаше думите.

— Оттогава не мога да си намеря място. Толкова съм изплашена — прошепна, приковала очи в панделката. — Изплашена, че може да ми се ядосаш. От това, което те смятат да направят. Просто се страхувах. Опитах се да си взема обратно дневника, Стефан, и дори влязох в къщата на Каролайн. Но тя го бе скрила прекалено добре. Мислих, мислих, но не ми хрумна как да й попреча да го прочете. — Сега най-после вдигна глава и го погледна. — Съжалявам.

— И би трябвало! — Гневният му изблик я сепна. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Но Стефан продължи: — Би трябвало да съжаляваш, че си крила подобно нещо от мен, когато аз бих могъл да ти помогна. Елена, защо просто не ми каза!

— Защото бях виновна. И сънувах един сън… — Опита се да му опише как е изглеждал в съня й — горчивината, обвинението в погледа му. — Мисля, че ще умра, ако наистина ме погледнеш по този начин — завърши нещастно.

Но по лицето на Стефан, който я гледаше в момента, се четяха само облекчение и учудване.

— Значи това било — промърмори той почти на себе си. — Това те е притеснявало.

Елена отвори уста, но той я изпревари:

— Знаех, че нещо не е наред. Знаех, че криеш нещо. Но си мислех… — Поклати глава и устните му се извиха в усмивка. — Сега няма значение. Не исках да навлизам в личния ти живот. Дори не исках да питам. А през цялото време ти си се тревожела как да ме защитиш.

Езикът на Елена се бе залепил за небцето й. Думите също. Има и още, помисли си, но не можеше да го изрече, не и когато Стефан я гледаше с това грейнало лице.

— Когато ми каза, че искаш да поговорим, помислих, че си решила повече да не се виждаме — рече той просто, без сянка от самосъжаление. — И не бих те обвинявал. Но вместо това… — Отново поклати глава. — Елена — промълви и в следващия миг тя бе в прегръдките му.

Толкова хубаво бе там, толкова правилно. Чак сега, когато напрежението помежду им изчезна, Елена осъзна колко зле са били досега нещата помежду им. Това си спомняше, това бе изпитала през онази прекрасна нощ, когато Стефан я бе държал в прегръдките си. Цялата сладост и нежност на света струяха между тях, обгръщаха ги отвсякъде. Тя си беше у дома, където принадлежеше. Където винаги щеше да принадлежи.

Всичко останало бе забравено.

И както в началото Елена имаше чувството, че чете мислите му. Двамата бяха свързани — двете половинки на едно цяло. Сърцата им туптяха в един ритъм.

Само още едно нещо липсваше, за да бъде щастието пълно. Елена го знаеше. Отметна косите си с ръка, за да оголи шията си. Този път Стефан не се възпротиви. Вместо отказ, лицето му сияеше — безусловно приемане и безкрайна нужда се сливаха в едно.

Заля я вълна на любов, радост, благодарност и с тръпнещо учудване тя осъзна, че чувствата идват от него. За миг се видя през неговите очи, почувства колко много я обича той. Щеше да бъде плашещо, ако и тя не изпитваше същата дълбока и безкрайна любов, която искаше да му даде без остатък.