Читать «Борбата» онлайн - страница 69

— Мисля, че класът е свободен — рече Стефан. — Да вървим.

Вървяха мълчаливо към пансиона, всеки потънал в мислите си. Елена се бе намръщила и няколко пъти погледна към Стефан, но заговори чак след като се озоваха сами в стаята му.

— Стефан, какво беше всичко това? Какво се случи с Вики?

— И аз това се питах. Има само едно обяснение и това означава, че тя все още е под въздействие.

— Искаш да кажеш, че Деймън… О, Боже! О, Стефан, трябваше да й дам от върбинката. Трябваше да се сетя…

— Няма смисъл, повярвай ми. — Тя се обърна към вратата, готова тутакси да тръгне след Вики, но той я дръпна нежно. — Някои хора са по-податливи на чуждо влияние от останалите, Елена. Вики никога не е била много силна. Сега всичко зависи от него.

Елена седна бавно.

— Значи нищо не мога да направя? Но, Стефан, тя ще стане ли… като теб и Деймън?

— Зависи. — Тонът му беше мрачен. — Не само това колко кръв е изгубила има значение. Тя се нуждае и от кръвта му във вените си, за да завърши промяната. В противен случай ще свърши като господин Танър. Пресушена, използвана. Мъртва.

Елена пое дълбоко въздух. Искаше да го попита още нещо, нещо, което отдавна я измъчваше.

— Стефан, когато говореше там на Вики, помислих, че се получава. Ти използва Силите върху нея, нали?

— Да.

— Но след това тя отново полудя. Това, което искам да кажа… Стефан, ти си добре, нали? Силите ти са се върнали, така ли?

Той не отговори. Ала мълчанието му беше достатъчен отговор за нея.

— Стефан, защо не ми кажеш? Какво не е наред? — Стана и коленичи пред него, за да я погледне в очите.

— Ще ми трябва известно време, за да се възстановя, това е всичко. Не се тревожи.

— Но аз се тревожа. Не мога ли да направя нещо?

— Не — отвърна той, но не я погледна.

Елена разбра.

— О — прошепна и отново седна. После се протегна към него, опитвайки се да улови ръцете му. — Стефан, чуй ме…

— Елена, не. Не разбираш ли? Това е опасно, опасно е и за двама ни, но най-вече за теб. Това може да те убие или да стане нещо по-лошо.

— Само ако изгубиш контрол — възрази момичето. — А това няма да стане. Целуни ме.

— Не — повтори Стефан отново. — Довечера, веднага щом се стъмни, ще изляза на лов.

— Това същото ли е? — попита тя, макар да знаеше, че не е. Само човешката кръв даваше Силата. — О, Стефан, моля те. Нима не виждаш, че го искам? Нима ти не искаш?

— Не е честно — рече той с измъчени очи. — Знаеш, че не е, Елена. Знаеш колко много… — Извърна се отново от нея, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Тогава защо не? Стефан, аз имам нужда… — Не успя да довърши. Не можеше да му обясни от какво се нуждае, беше необходимостта да бъде свързана с него, да бъдат близки. Искаше да запомни какво е да бъде с него, да изтрие завинаги от съзнанието си спомена как в съня си танцува в прегръдките на Деймън. — Имам нужда отново да бъдем заедно — прошепна.

Стефан, все още извърнат настрани, поклати глава.

— Добре — промълви момичето примирено, но вълна на болка и страх се просмука в костите й. По-голяма част от страха беше за Стефан, който бе уязвим без Силите си, толкова уязвим, че можеше да бъде наранен от обикновените жители на Фелс Чърч. Ала една част от страха й беше заради самата нея.