Читать «Борбата» онлайн - страница 64

Независимо от всичко, тя не се заблуждаваше. Колкото и да бе очарователен, Деймън беше извънредно опасен. Грациозното му тяло, в момента небрежно отпуснато, бе десет пъти по-силно от човешкото. Тези лениви черни очи можеха да виждат идеално в мрака. Тази ръка с дълги пръсти, която я бе изтеглила на покрива, можеше да се движи с невероятна бързина. Но най-смущаващото от всичко бе, че съзнанието му бе на убиец. На хищник.

Усещаше го. Той беше различен от хората. Толкова дълго бе живял само с лов и убийства, че бе забравил за всякакви други начини за осигуряване на прехраната си. И за разлика от Стефан, се наслаждаваше на това, не се съпротивляваше на природата си. Дори се гордееше с качествата си. Нямаше никакви морални задръжки, не страдаше от угризения на съвестта. А тя бе сама с него на покрива, в мрака на нощта.

Леко присви единия си крак, готова за скок. Би трябвало да му е ядосана заради онова, което й бе сторил в съня. И наистина беше, но нямаше смисъл да дава воля на гнева си. Той знаеше каква ярост бушува в гърдите й, но само щеше да й се присмее, ако се нахвърлеше с упреци срещу него.

Затова го наблюдаваше тихо, напрегнато, очаквайки следващото му движение.

Ала той не помръдна. Тези ръце, които можеха да нападат стремително като змии, готови да нанесат смъртоносен удар, сега бяха неподвижно отпуснати. И преди я бе гледал по този начин. Беше първият път, когато се срещнаха. И тогава бе видяла същото уважение, макар и неохотно, стаено в очите му — само че тогава бе примесено с изненада. Докато сега изненада нямаше.

— Няма ли да се разкрещиш? Или да припаднеш? — попита я той с най-небрежната интонация, сякаш просто й предлагаше да си избере някоя от стандартните възможности.

Елена не откъсваше поглед от него. Той беше много по-силен от нея и по-бърз. Но ако се наложеше, предположи, че ще успее да се добере до ръба на покрива преди той да я стигне. Ако обаче не уцелеше балкона, щеше да падне от около десетина метра, но тя бе готова да поеме този риск. Всичко зависеше от Деймън.

— Няма да припадна — отвърна тя сухо. — А и защо да ти крещя? Ние играехме игра. Онази нощ бях глупава и изгубих. Ти ме предупреди на гробището за последиците.

Устните му леко се разтвориха и той си пое дъх набързо, сетне отмести поглед.

— Може би искам да те направя моя Кралица на сенките — заговори и продължи сякаш на себе си: — В живота си съм имал много спътнички, млади момичета като теб и жени, които бяха сред най-бляскавите красавици на Европа. Но ти си единствената, която някога съм пожелавал да остане завинаги с мен. За да властваме заедно, да взимаме това, което пожелаем, и то тогава, когато решим. За да всяваме страх и да бъдем боготворени от всичките по-слаби души. Какво лошо има в това?

— Аз съм една от тези слаби души — рече Елена. — Двамата с теб сме врагове, Деймън. И никога няма да бъдем нещо друго.

— Сигурна ли си? — Той я погледна и тя усети почти физически силата на волята му да докосва нейната, все едно я докоснаха дългите му пръсти. Но не изпита замайване, нито слабост, нито покорство пред мощта и неустоимия му чар. Днес следобед тя бе лежала дълго във ваната, както всеки ден напоследък, потопена в горещата вода, поръсена щедро с изсушена върбинка.