Читать «Борбата» онлайн - страница 61

Мередит седеше на пода и проверяваше купчина плюшени играчки, захвърлени в една ракла заедно с други спомени от детството. Прекарваше дългите си чувствителни пръсти по всяка една, проверявайки за разрези в материята. Когато стигна до един пухкав пудел, се спря.

— Аз й го подарих — прошепна. — Струва ми се, че беше за десетия й рожден ден. Мислех, че отдавна го е изхвърлила.

Елена не виждаше очите й. Лъчът светлина от фенерчето на Мередит бе насочен към играчката. Но знаеше как се чувства приятелката й.

— Опитах се да се разбера с нея — рече тя тихо. — Опитах се, Мередит, в Къщата на духовете. Ала тя ми заяви, че никога няма да ми прости, задето съм й отнела Стефан. Ще ми се нещата да са по-различни, но тя няма да позволи.

— Значи сега сме във война.

— Да, във война сме — заключи Елена решително. Наблюдаваше как Мередит отмести пудела настрани и взе друго животно. После продължи претърсването.

Но и със скрина нямаше по-голям късмет, отколкото с дрешника. С всяка изминала минута се чувстваше все по-неспокойна, изпълнена с ужас, че ще чуят колата на семейство Форбс да спира на алеята.

— Няма смисъл — обади се Мередит, която тъкмо претърсваше под матрака на леглото на Каролайн. — Сигурно го е скрила… почакайте. Тук има нещо. Напипвам някакъв ръб.

Елена и Бони, застанали в противоположните ъгли на стаята, мигом замръзнаха.

— Намерих го! Елена, това е дневник!

Вълна на огромно облекчение заля Елена. Почувства се като смачкан лист хартия, който са изгладили наново. Можеше да се движи. Прекрасно бе да диша отново с пълни гърди. Знаеше, знаеше през цялото време, че нищо лошо не може да се случи на Стефан. Животът не можеше да е толкова жесток, не и с Елена Гилбърт. Сега всички бяха в безопасност.

— Дневникът е — чу се гласът на Мередит, но в него прозвуча озадачена нотка. — Но е зелен, не е син. Не е този, който търсим.

— Какво? — Елена грабна малката тетрадка, освети я с фенерчето, сякаш се опитваше да накара изумруденозелената корица да се превърне в синя. Но не се получи. Дневникът изглеждаше почти като нейния, но не беше той.

— На Каролайн е — промълви тя глупаво, все още отказвайки да повярва.

Бони и Мередит се скупчиха до нея. Взряха се в затворената тетрадка, сетне се спогледаха.

— Вътре може да се споменава къде го е скрила — рече Елена бавно.

— Сигурно — съгласи се Мередит, но Бони беше тази, която взе дневника и го отвори.

Елена надникна над рамото й, вперила поглед в острия наклонен почерк на Каролайн, толкова различен от печатните букви в лилавите бележки. Отначало не можа да различи думите, но сетне погледът й се проясни и едно име привлече вниманието й: Елена.

— Почакай, какво е това?

Бони, която единствена можеше да прочете написаното, остана смълчана за миг, докато устните й мърдаха беззвучно. После изсумтя.