Читать «Борбата» онлайн - страница 60

— Побързай — изсъска Бони изнервено, докато оглеждаше двора, сякаш очакваше всеки миг отнякъде да изскочи нещо и да се нахвърли върху тях. — Хайде, Мередит!

— Готово. — Мередит изпусна въздишка на облекчение, когато ключът най-после се плъзна навътре, резето от другата страна на вратата щракна и дръжката се завъртя под пръстите й. — Вътре сме.

— Сигурна ли си, че те също не са вътре? Елена, ами ако се върнат по-рано? Защо да не дойдем през деня?

— Бони, ще влезеш ли най-после вътре? Вече го обсъдихме. През деня прислужницата винаги е тук. А и тази вечер няма да се върнат по-рано, освен ако някой не се натрови от манджите в „При Луи“. Хайде, да влизаме! — подкани я Елена.

— Едва ли някой ще се осмели да се разболее по време на вечерята в чест на рождения ден на госпожа Форбс — успокоително заяви Мередит на Бони, когато по-дребничкото момиче пристъпи колебливо вътре. — В безопасност сме.

— След като имат достатъчно пари, за да ходят по шикозни и скъпи ресторанти, човек би си помислил, че могат да оставят поне няколко лампи да светят — промърмори Бони, без да се поддаде на утехите.

Елена бе напълно съгласна с приятелката си. Беше странно и смущаващо да бродиш из чужда къща в тъмното. Когато се заизкачваха по стълбите, сърцето й заби лудешки в гърдите. Дланите й, които стискаха малкото фенерче, осветяващо, закачено на връзката с ключовете, бяха влажни и хлъзгави. Но въпреки тези признаци на паника, мозъкът й продължаваше да работи хладнокръвно, с почти безпристрастна точност.

— Трябва да е в стаята й — рече тя.

Прозорецът на Каролайн гледаше към улицата, което означаваше, че се налагаше да бъдат още по-предпазливи с малкото фенерче, за да не ги издаде светлината. С нарастващ смут Елена завъртя тънкия лъч наоколо. Едно бе да планираш претърсването на чужда стая, да си представяш как ефикасно и методично преравяш чекмеджетата. И съвсем друго да стоиш там, заобиколен от навярно хиляди тайни места, където може да се скрие нещо, и да се страхуваш да докоснеш каквото и да било, да не би Каролайн да забележи, че е местено.

Другите две момичета също стояха неподвижни.

— Може би просто трябва да се приберем по домовете си — предложи Бони тихо и този път Мередит не й възрази.

— Трябва да опитаме. Поне да опитаме — каза Елена, а гласът й прозвуча беззвучно и глухо дори в собствените й уши. Отвори едно от чекмеджетата на високия скрин и насочи тънкия лъч светлина към спретнато подредените купчини бельо. Не й трябваше много време, за да ги прерови и да установи, че дневникът не е вътре. Приглади и изправи купчините и затвори чекмеджето. Изпусна дълбока въздишка.

— Не е чак толкова трудно. Трябва да разделим стаята на секции и след това да претърсим внимателно всичко — всяко чекмедже, всяка мебел, всеки предмет, достатъчно голям, за да побере дневника.

Избра за себе си дрешника и първото, което направи, бе да провери с пиличката за разхлабени дъски. Но всички изглеждаха здрави, а никоя от стените не прокънтя на кухо. Докато тършуваше из дрехите на Каролайн, намери няколко неща, които й бе заела миналата година. Изкуши се да си ги вземе, ала, разбира се, не можеше. Претърсването на обувките и чантите на Каролайн също не даде резултат. Издърпа един стол, за да се качи на него и да огледа горната лавица, ала и там не откри нищо.