Читать «Борбата» онлайн - страница 2

— Не зная — прошепна тя, — но ще измисля нещо. Повярвай ми.

Той внезапно се разсмя, а сърцето на Елена подскочи и заби лудешки в гърдите й. Господи, той беше красив. Всъщност красив бе прекалено слабо и безцветно определение. Както обикновено, смехът му секна само след миг, но въпреки сериозно стиснатите му устни, в очите му проблясваха весели искрици.

— Вярвам ти — рече той, вече успокоен, докато оглеждаше гробището. После пак се обърна към нея и протегна ръка. — Брат ми не те заслужава — додаде с небрежен тон.

Елена понечи да отблъсне ръката му, ала се спря. Не желаеше отново да го докосва.

— Кажи ми къде е той?

— По-късно може би… но срещу определена цена. — Деймън дръпна ръката си и Елена забеляза, че и той носи сребърен пръстен с камък от лапис лазули, същия като пръстена на Стефан. Запомни това, напрегнато си заповяда тя. Това можеше да се окаже много важно.

— Брат ми — продължи той с небрежен тон — е голям глупак. Стефан си мисли, че си слаба и лесна за манипулиране също като Катрин, защото външно толкова много приличаш на нея. Но той греши. Аз мога да доловя гнева ти дори от другия край на града. И сега го усещам — залива всичко като бялата светлина на слънцето над пустинята. Ти притежаваш много сила, Елена, дори и сега, докато си тук. Но можеш да станеш много по-силна…

Тя се вгледа в него. Не го разбираше, нито й се хареса промяната на темата.

— Не зная за какво ми говориш. И какво общо има това със Стефан?

— Говоря ти за Силата, Елена. — Внезапно пристъпи по-близо до нея с приковани в лицето й очи. Сега гласът му прозвуча по-меко, но все така настойчиво. — Ти опита всичко друго, но нищо не те задоволи. Ти си момиче, което има всичко, ала винаги нещо остава недостижимо за теб. Нещо, което отчаяно искаш да притежаваш, но все ти се изплъзва. Тъкмо това ти предлагам, Елена. Сила. Вечен живот. И усещания, каквито никога преди това не си изпитвала.

Тогава тя схвана за какво й говореше и в гърлото й се надигна горчивина. Разтърси глава, потресена от ужас. За нищо на света нямаше да приеме това.

— Не.

— Защо не? — прошепна той. — Защо не опиташ, Елена? Бъди честна. Не е ли част от това, което желаеш? — Черните му очи излъчваха такава горещина и настойчивост, че я омагьосаха и тя не можеше да отклони погледа си от тях. — Мога да събудя в теб желания, останали заспали през целия ти досегашен живот. Ти си достатъчно силна, за да живееш в мрака, за да властваш над него. Можеш да се превърнеш в кралицата на сенките. Защо не вземеш тази Сила, Елена? Позволи ми да ти я предам.

— Не — повтори тя и най-после успя да извърне очи от неговите. Не искаше повече да го гледа, нямаше да му позволи да й въздейства. Нямаше да му позволи да я накара да забрави… да я накара да забрави…

— Това е върховната тайна, Елена — неуморно продължаваше той. Гласът му бе станал гальовен като пръстите му, докосващи гърлото й. — Ще бъдеш щастлива както никога досега.