Читать «Борбата» онлайн - страница 14

Елена не знаеше какво да каже. Беше много разгневена, но той естествено беше постъпил така само за да спази обещанието си пред Стефан. Ала мисълта за Мат, дебнещ в своя очукан стар форд, вероятно измръзнал до смърт, без нищо за вечеря… накара сърцето й да се свие от болка, но тя побърза да пропъди чувството за вина.

Той отново огледа реката. Тя пристъпи по-близо до него и тихо заговори:

— Съжалявам, Мат — започна тя. — За начина, по който се държах в къщата, както и за… за… — Запъна се за миг, след което замълча. Трябваше да добавя за всичко, каза си безпомощно.

— Е, аз съжалявам, че преди малко те изплаших. — Извърна се рязко с лице към нея, сякаш с това въпросът се уреждаше. — А сега ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво правите тук?

— Бони смяташе, че Стефан може да е тук.

— Бони не е смятала нищо подобно — отрече самата Бони. — Бони веднага каза, че е грешка да го търсим тук. Трябва да търсим на съвсем друго място, където е тихо, без никакви шумове, нещо като затворено пространство. Почувствах се… обкръжена отвсякъде — обясни тя на Мат.

Мат я погледна предпазливо, сякаш се боеше, че може да го ухапе.

— Сигурно е било така — промърмори.

— Около мен имаше камъни, но не като тези по бреговете на реката.

— Хм, не, разбира се, че не са били като тези. — Сега погледна към Мередит, която единствена от трите се смили над него.

— Бони имаше видение — обясни му тя.

Мат отстъпи малко назад и Елена можа да види профила му, осветен от фаровете на колата. Съдейки по израза на лицето му, бе готова да се закълне, че в момента той силно се колебаеше дали просто да се махне, или да ги подбере и закара в най-близката лудница.

— Това не е шега — заяви тя. — Бони е медиум, Мат. Зная, че винаги съм казвала, че не вярвам в подобни истории, но се оказа, че съм се заблуждавала. Не знаеш колко дълбоко при това. Тази вечер тя… тя някак си успя да се всели в Стефан и да добие представа къде се намира.

Мат пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Добре…

— Не се дръж снизходително с мен! Не съм глупачка, Мат. И съвсем сериозно ти заявявам, че това е истина. Тя беше там, със Стефан. Знаеше неща, които само той би могъл да знае. И видя мястото, където се намира като в капан.

— В капан — повтори Бони. — Това е. Определено не е нещо отворено като една река например. Но там има вода, като водата стига чак до шията ми. До неговата шия. А наоколо има каменни стени, покрити с дебел слой мъх. Водата е леденостудена и застояла и затова мирише лошо.

— Но какво още виждаш? — попита Елена.

— Нищо. Все едно че съм сляпа. Ала някак си зная, че ако се появи дори най-слаб лъч светлина, ще го видя, но не мога. Тъмно е като в гроб.

— Като в гроб… — Студени тръпки пронизаха Елена. Представи си старата разрушена църква на хълма над гробището. Там имаше гроб, чийто капак веднъж се бе отворил.

— Но в гроба не би трябвало да е мокро — обади се Мередит.

— Не… но нямам представа къде би могло да има подобно място — призна си Бони. — Стефан всъщност не е в пълно съзнание, защото е много слаб и ранен. И е толкова жаден…