Читать «Борбата» онлайн - страница 12
Л. Дж. Смит
— Отваряйте си очите за някой гарван — каза тя на Бони и Мередит.
— Гарван ли? — запита Мередит с напрегнат тон. — Като онзи гарван, който беше отвън пред къщата на Бони в нощта, когато умря Яндзъ?
— Да, в същата нощ, когато Яндзъ бе убит. — С разтуптяно сърце Елена пристъпи към тъмните води на Дроунинг Крийк. Въпреки името му това не беше поток, а по-скоро бързотечаща река с глинести наноси по бреговете. Над реката се извисяваше моста Уикъри — масивен дървен мост, построен преди близо столетие. Някога е бил достатъчно здрав, за да издържа преминаващите тежки конски фургони, но сега бе само мостче за пешеходци, което всички се стараеха да избягват, тъй като бе в окаяно състояние. Цялата местност бе оголена, пуста, неприветлива. Само тук-там се белееше сняг.
Въпреки смелите си думи преди малко, сега Бони започна да се дърпа назад.
— Помните ли последния път, когато минахме по този мост? — попита тя.
Прекалено добре, помисли си Елена. Последния път, когато пресичаха моста Уикъри, ги преследваше… нещо… изскочило от гробището. Или някой, побърза да се коригира тя.
— Още няма да се качваме на моста — успокои ги тя. — Първо ще огледаме какво има под него от тази страна на реката.
— Където намериха стареца с разкъсаното гърло — промърмори Мередит, но все пак ги последва.
Фаровете на колата й осветяваха само малка част от брега под моста. Щом напусна осветената ивица, Елена усети как я побиха тръпки от страх, изпълни се със зловещо предчувствие. Смъртта те чака, беше й предвещал гласът. Наистина ли там долу се спотайваше Смъртта?
Краката й се хлъзгаха по мокрите камъни. Не чуваше нищо, освен шума от бързо течащата вода, както и глухото ехо, отразявано от моста над главата й. Макар да напрегна зрението си, едва успяваше да различи в мрака очертанията на отсрещния бряг, обсипан с парчета дърво, изпопадали от моста.
— Стефан — прошепна тя и почти се зарадва, че бученето на реката заглуши шепота й. Чувстваше се като човек, който с влизането си в празна къща се провиква: „Има ли някой тук?“, и се опасява, че наистина може да чуе някой да му отговори.
— Нещо не е наред — обади се Бони зад нея.
— Какво искаш да кажеш?
Приятелката й се озърна наоколо и леко поклати глава, докато тялото й се напрегна в усилието да се съсредоточи.
— Просто усещам, че тук нещо не е наред. Не съм сигурна, но… не чух река. Не чувах нищо, само мъртвешка тишина.
Сърцето на Елена се сви от уплаха. Част от нея знаеше, че Бони е права, че Стефан не беше на това безлюдно и диво място. Но част от нея бе прекалено изплашена, за да се вслуша в гласа на разума.
— Все пак трябва да проверим — каза тя, макар и да чувстваше гърдите си болезнено стегнати от напрежението. Пристъпи напред в мрака, движейки се предимно пипнешком, понеже нищо не се виждаше ясно. Но накрая, след огледа, трябваше да признае, че липсваше каквато и да е следа някой да е бил тук наскоро. Нито се забелязваше чернокоса глава във водата. Избърса в джинсите студените си длани, покрити с лепкава кал.
— Можем да проверим и от другата страна на моста — предложи Мередит, а Елена кимна машинално. Не бе необходимо да се взира в лицето на Бони, за да се увери, че търсеха не там, където трябва.