Читать «Борбата» онлайн - страница 15

Елена отвори уста, за да попречи на Бони да продължи, но тогава внезапно Мат се намеси:

— Мога да ви кажа на какво ми прилича всичко това.

Трите момичета го погледнаха едновременно. Той неусетно се бе поотдръпнал от тях като някакъв подслушвач. Почти бяха забравили за присъствието му.

— Кладенец? — предположи Елена.

— Именно — кимна той. — Исках да кажа, че ми напомня за кладенец.

Елена примигна, силно възбудена.

— Бони?

— Възможно е — рече Бони бавно. — Размерът и стените и всичко останало подсказват, че би могло да е кладенец. Но нали всеки кладенец е отворен. Тогава щях да мога да виждам поне звездите.

— Не и ако е покрит — възрази Мат. — Много от старите фермерски къщи тук имат кладенци, които никой отдавна вече не използва. Някои от тях хората са покрили, както например е сторил и моят дядо, за да не падат в тях малки деца.

Елена не можеше да сдържа повече възбудата си.

— Точно това е. Това трябва да е. Бони, нали помниш, че го описа като място, което винаги е тъмно.

— Да. Имаш чувството, че се намираш под земята. — Бони се въодушеви, но Мередит охлади възбудата на двете си приятелки, като им зададе един сух делови въпрос:

— Според теб, Мат, колко кладенеца може да има във Фелс Чърч?

— Вероятно са десетки — замисли се той. — Но колко от тях са покрити? Не са чак толкова много. И след като предполагате, че някой е хвърлил Стефан в един от тях, то не би трябвало да е място, където хората биха могли да го видят. Вероятно е някой от изоставените…

— А колата на Стефан беше намерена на пътя — припомни им Елена.

— Край старата ферма на Франчър — уточни Мат.

Те се спогледаха. Фермата на Франчър беше порутена и изоставена толкова отдавна, че никой вече не си спомняше откога. Намираше се сред гората и дърветата я обкръжаваха отвсякъде вече почти цяло столетие.

— Да вървим — предложи Мат.

Елена го докосна по ръката.

— Ти наистина ли вярваш, че…

Той за миг отклони погледа си.

— Не зная в какво да вярвам — призна й след кратка пауза. — Но ще дойда с вас.

Разпределиха се в двете коли — отпред Мат с Бони, а след тях Елена в колата на Мередит. Мат подкара по един рядко използван черен коларски път, докато накрая пътят не се изгуби сред храсталаците.

— От тук нататък ще продължим пеша.

Елена се зарадва, че се бе досетила да вземе въже. Ако Стефан наистина беше паднал в кладенеца във фермата на Франчър, щяха да се нуждаят от него. Но ако не го намерят там…

Не искаше дори да мисли за това.

Трудно си проправяха път в гората, особено в мрака. Всичко наоколо бе гъсто обрасло с храсти, а под краката им пращяха опадалите изсъхнали клони. Около тях пърхаха нощни пеперуди, които докосваха лицето на Елена като с невидими криле.

Накрая се добраха до една просека. Оттук се мержелееха основите на някаква стара къща, но камъните сега бяха гъсто обрасли с плевели и къпини. По-голямата част от комина обаче бе останала здрава като полусрутен древен паметник с кухини по него, където някога е имало хоросан.

— Кладенецът би трябвало да е някъде там, отзад — обади се Мат.