Читать «Декстър в мрака» онлайн - страница 165
Джеф Линдзи
После органът гръмна по-силно и всички в църквата станаха и се обърнаха към вратата. И ето ги и тях — Астор най-отпред с красивата си бяла рокля, косата й — подредена на едри къдрици, и с огромна кошница цветя в ръце. После идваше Коуди с миниатюрен смокинг и пригладена косица, носеше малката кадифена възглавница с пръстените.
Накрая влезе Рита. Когато я видях с децата, сякаш видях как цялата мрачна агония на новия ми живот се насочва към мен, живот на родителски срещи и велосипеди, ипотеки и срещи на Кварталната гвардия и на бойскаутите, на гърлскаутите, на футбол и нови обувки и шини за зъбите. Това си беше абсолютно безжизнено, обезцветено съществувание втора ръка и мъчението беше ослепително остро, на прага на това, което можех да понеса. Връхлетя ме като вълна прелестна агония, мъчение по-лошо от всичко, което бях изпитвал, болка така горчива, че затворих очи…
И усетих странно вълнение в мен, някакво надигащо се удовлетворение, чувство, че тези неща са точно така, както трябва, сега и винаги, свят без край, че това, което е събрано, не трябва да бъде разделяно.
И докато се дивях на това усещане за правилност, отворих очи и се обърнах към Коуди и Астор, докато те се качваха по стъпалата, за да застанат до мен. Астор грееше от щастие, изражение, което не бях виждал на лицето й, и то ме изпълни с чувство на успокоение и правилност. А Коуди — така достоен с малките си внимателни стъпки и много сериозен по своя тих начин. Видях, че устните му се движат в някакво тайно послание за мен, и го погледнах въпросително. Устните му пак се размърдаха и аз се наведох, за да го чуя.
— Сянката ти — каза той. — Върнала се е.
Бавно се изправих и затворих очи — само за миг. Миг обаче достатъчен, за да чуя тихото съскане на кикота за добре заварил.
Странникът се беше върнал.
Отворих очи към света, какъвто трябваше да бъде. Нищо, че стоях сред цветя, светлина, музика и щастие и че Рита се качваше по стъпалата, за да се вкопчи в мен завинаги. Светът беше отново цял — точно както трябваше. Място, където луната пее химни и тъмата под нея мърмори в перфектна хармония, нарушавана единствено от контрапункта на острата стомана и радостта на преследването.
Повече никакво сиво. Животът се бе превърнал пак в място на ярки остриета и тъмни сенки, място, където Декстър се криеше зад дневната светлина, за да може да изскочи в нощта и да е такъв, какъвто трябва да бъде: Декстър Отмъстителя, Мрачния Шофьор на това, което отново беше в него.
И усетих как много истинска усмивка цъфна на лицето ми, когато Рита се качи и застана до мен, усмивка, която остана с мен през всичките хубави думи и държане на ръце, защото още веднъж, завинаги и вовеки, можех отново да го кажа.
Да. Да. Да, ще го направя, наистина ще го направя.
И скоро.
Епилог
