Читать «Декстър в мрака» онлайн - страница 163

— Хвърли пистолета — каза той — или тя ще изгори.

Нямах причина да се съмнявам, че ще изпълни заканата си, и не виждах как да го спра. Всичко живо освен нас се бе изпокрило.

— Ако оставя пистолета — казах и се надявах, че доводът ми е разумен, — откъде да знам, че пак няма да я хвърлиш в огъня?

Той се озъби и това ми причини спазъм на агония.

— Не съм убиец — каза той. — Трябва да се направи както трябва, иначе е просто убийство.

— Не виждам разлика — казах аз.

— Няма как. Ти си отклонение.

— Откъде да знам, че няма да ни убиеш?

— Ти си този, когото трябва да дам на огъня — каза той. — Пусни оръжието и можеш да спасиш момичето.

— Не си много убедителен — казах. Просто печелех време.

— Няма нужда да бъда — каза той. — Това не е безизходно положение — на острова има още хора и те скоро ще дойдат. Не можеш да ги застреляш всичките. И богът е още тук. Но след като явно се нуждаеш от убеждаване, какво ще кажеш, ако резна момиченцето няколко пъти и оставя потокът кръв да те убеди? — Посегна към кръста си, но не откри нищо и свъси вежди. — Ножът ми… — каза и после озадаченото му изражение разцъфна в истинско смайване. Отвори уста, без да отрони и звук, просто я държеше отворена, все едно щеше да запее някоя ария.

А след това се свлече на колене, лицето му се разкриви и той падна по очи, и видях стърчащия от гърба му нож — и също така и Коуди, който стоеше зад него и се усмихваше, докато гледаше как старецът пада; после вдигна поглед към мен.

— Нали ти казах, че съм готов?

40.

В последния момент ураганът обърна на север и ни удари само с много дъжд и малко вятър. Най-лошото от бурята мина далеч на север от Торо Кий и с Коуди и Астор прекарахме остатъка от нощта заключени в елегантната стая, затиснали едната врата с дивана и другата с едно от огромните кресла. Обадих се на Дебора по телефона, който намерих в стаята, и после направих легло от възглавници зад бара с мисълта, че в случай на нужда дебелият махагон може да осигури допълнителна защита.

Нямаше нужда. Цяла нощ седях с взетия назаем пистолет и гледах вратите и как децата спят. И понеже никой не ни обезпокои, това не беше достатъчно, за да поддържа буден един напълно пораснал мозък, така че също размишлявах.

Мислех какво ще кажа на Коуди, когато се събуди. Когато заби ножа в гърба на стареца, той промени всичко. Каквото и да си мислеше, не беше готов просто заради това, което беше направил. Всъщност беше направил нещата по-трудни за самия себе си. Пътят щеше да е дълъг и мъчен за него, а аз не знаех дали съм достатъчно добър, за да го водя. Аз не бях Хари, никога нямаше да бъда като Хари. Хари беше действал от любов; аз имах съвсем различна операционна система.

А какво беше това сега? Какво беше Декстър без Мрака?

Как изобщо можех да се надявам да живея, камо ли да уча децата как да живеят със зейналия сив вакуум в мен? Старецът беше казал, че Странникът ще се върне, ако изпитам достатъчно болка. Трябваше ли да се измъчвам физически, за да го повикам обратно? Как можех да го направя? Бях стоял с горящи панталони и бях гледал как той едва не хвърли Астор в огъня, но това не беше достатъчно да върне Странника.