Читать «Декстър в мрака» онлайн - страница 164

Все още не бях намерил отговорите, когато призори пристигна Дебора с отряда за бързо реагиране и с Чътски. Не намериха на острова никой друг и никакви следи къде може да са отишли всички. Труповете на стареца, Уилкинс и Старзак бяха обозначени и прибрани в чували, а ние се качихме на големия хеликоптер на бреговата охрана, за да се върнем на континента. Естествено, Коуди и Астор бяха очаровани, въпреки че се справиха чудесно с това да се преструват, че не са впечатлени. И след всички прегръдки, плач и сълзи от Рита и всеобщата атмосфера на добре свършена работа сред останалите животът продължи.

Просто така: животът продължи. Не се случи нищо ново, нищо в мен не се разреши и не се появиха никакви нови насоки. Беше просто възобновяване на агресивно скучно обикновено съществувание, което ме смачка още повече от всяка физическа болка на света. Може би старецът беше прав — може би бях отклонение. Но вече не бях дори това.

Чувствах се спихнат. Не просто празен, а някак си свършен, сякаш всичко, което бях дошъл да направя на света, беше свършено и моята празна черупка беше изоставена, за да живее от спомените.

Все още копнеех за отговор на личното отсъствие, което ме терзаеше, но не го получавах. Вече ми се струваше вероятно това никога да не стане. В безчувствеността си не можех да усетя достатъчно дълбока болка, която да върне Мрачния странник. Всички бяхме живи и здрави и лошите бяха мъртви или си бяха отишли, но някак си това не се отнасяше за мен. Ако ви звучи егоистично, мога да кажа само, че никога не съм твърдял, че не съм абсолютно себичен — поне не и ако не ме гледа някой. Сега, разбира се, щеше да се наложи наистина да се науча да живея в тази роля и мисълта за това ме изпълваше с безразлично натежало отвращение, от което не можех да се отърся.

Чувството остана с мен през следващите няколко дни и накрая избледня на заден фон, така че започнах да го приемам като своя нова постоянна участ. Унизеният Декстър. Щях да се науча да ходя прегърбен и да се обличам изцяло в сиво и всички деца щяха да ми погаждат номера, защото бях така тъжен и скучен. И накрая на някаква окаяна напреднала възраст просто щях да падна незабелязано и да оставя вятъра да разнесе праха ми по улиците.

Животът продължаваше. Дните се сляха в седмици. Винс Масуока яростно се хвана за работа — намери храна на по-нормална цена, направи ми пробите за смокинга и след това, когато дойде денят на сватбата, ме закара до обраслата църква в Коконът Гроув навреме.

Стоях пред олтара, слушах музиката на органа и чаках с новото си безчувствено търпение Рита да тръгне наперено по пътеката към вечното обвързване с мен. Сцената беше много красива, стига да можех да я оценя. Църквата беше пълна с добре облечени хора — не знаех, че Рита има толкова много приятели! Може би сега и аз трябваше да опитам да си намеря няколко, за да са до мен в новия ми сив безсмислен живот. Олтарът беше отрупан с цветя и Винс стоеше до мен, потеше се нервно и през няколко секунди спазматично бършеше ръце в панталоните си.