Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 5

Сочеха право към отец Донован. И той разбра.

Щеше да се присъедини към тях.

— Пресвета Богородице, с благост изпълнена… — започна той и аз рязко затегнах примката.

— Остави това, отче. Не сега. Сега е време за истината.

— Моля те — задави се отецът.

— Да, моли ме. Така е добре. Много по-добре. — Отново стегнах клупа. — Всички ли са тук, отче? Седем трупа? Те молеха ли те? — Той нямаше какво да каже. — Всички ли са тук? Само седем? Всичките ли съм намерил?

— О, боже — изграчи той с болка, която достави наслада на слуха ми.

— А какво ще кажеш за другите градове, отче? Какво ще кажеш за Файетвил? Искаш ли да си поговорим за Файетвил? — Той сподавено изхлипа, после притихна. — А Ийст Ориндж? Три ли бяха там? Или пропускам едно? Не съм съвсем сигурен. Четири ли бяха в Ийст Ориндж, отче?

Отец Донован се опита да изкрещи. Не му беше останала много сила, за да нададе наистина добър вик, но в гласа му имаше истинско чувство и то компенсираше слабата техника. После падна по очи. Оставих го да подсмърча така известно време, преди отново да стегна примката и да го изправя. Залиташе и определено не се владееше. Мехурът му изпусна, а по брадичката му потече лига.

— Моля те — каза той. — Не можех да се сдържа. Просто не можех да се сдържа. Моля те, трябва да разбереш…

— Разбирам, отче — казах аз. Гласът ми прозвуча особено. Сякаш говореше Мрачния странник. Отец Донован се вледени. Бавно вдигна глава, за да ме погледне, и онова, което видя в очите ми, го накара да застине. — Чудесно разбирам — рекох и се взрях в него. Потта по лицето му се превърна в лед. — Виждаш ли, и аз не мога да се сдържа.

Стояхме съвсем близо един до друг, почти се докосвахме. Изведнъж нечистотата по него ми се стори прекомерна. Рязко дръпнах клупа и пак го ритнах по краката. Отец Донован се просна на пода.

— Но деца? Никога не бих направил това с деца. — Сложих чистия си ботуш върху главата му и я натиснах. — Не съм като теб, отче. Никога не бих посегнал на деца. Аз трябва да откривам хора като теб.

— Кой си ти? — прошепна отец Донован.

— Началото — отвърнах. — И краят. Посрещни своя Разрушител, отче. — Бях приготвил иглата и тя влезе във врата му с лека, както се предполагаше, съпротива от вдървените мускули, но не и от страна на свещеника. Натиснах буталото, изпразних спринцовката и изпълних отец Донован с бързо, чисто умиротворение. Миг, само миг по-късно главата му натежа и лицето му се люшна към мен.

Наистина ли ме виждаше? Виждаше ли двойните гумени ръкавици, предпазния работен комбинезон, разкошната копринена маска? Наистина ли ме виждаше? Или това ставаше в съседната стая, в стаята на Мрачния странник, в чистата стая? Боядисана в бяло преди две нощи и пометена, изстъргана, дезинфекцирана. Не можеше да е по-чиста. Дали ме виждаше в средата на стаята, чиито прозорци бяха запечатани с плътни бели гумирани чаршафи, под светлините, там, до масата, която бях приготвил, до кутиите с бели торби за отпадъци, до бутилките с препарати и малката редица триони и скалпели? Дали наистина ме виждаше?

А може би виждаше седемте мръсни тела или един бог знае още колко други такива? Или, неспособен да изкрещи, навярно виждаше как се превръща в същия ужас в градината?