Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 3

Това беше много добре.

Потеглихме. Отец Донован следваше указанията ми. Без да ми върти никакви номера. Поехме на юг през Флорида Сити, после се отклонихме по Гранд Саунд Роуд. Според мен маршрутът го изнервяше, но той не възрази. Не се опита да ме заговори. Шофираше, вкопчил ръце във волана — бледи, с изпъкнали кокалчета. И това беше много добре.

Продължихме на юг още пет минути. Чуваше се единствено песента на гумите и вятъра. Великолепната луна ме изпълваше с властна музика, а бдителният страж се подсмихваше тихичко на ускорения ми пулс.

— Свий тук — казах.

Свещеникът хвърли бърз поглед към огледалото. Паниката се опитваше да се откопчи от очите му, да се стече по лицето към устата му, та да проговори, но…

— Завий — казах и той се подчини. Привел беше рамене, сякаш го бе очаквал цял живот, сякаш винаги го е очаквал.

Тясното мръсно шосе едва се виждаше. Човек трябваше да се движи едва ли не пипнешком. Но не и аз. Аз вече бях идвал тук. Пътят завиваше на три пъти през острицата, лъкатушеше между дърветата, после покрай един тесен канал, и водеше към тресавището.

Там имаше къща, построена преди поне петдесет години. Все още запазена. Отчасти. Предлагаше ми предостатъчно пространство — тъкмо колкото ми трябваше. Три стаи, в които никой не беше стъпвал от много време. И половината покрив беше цял.

Отстрани имаше градина. Личеше, че някой е копал съвсем наскоро.

— Спри — казах, когато фаровете осветиха полуразрушената къща.

Отец Донован се подчини. Страхът вцепеняваше и мислите, и тялото му.

— Изключи мотора — наредих и той се подчини.

Изведнъж стана много тихо.

В едно дърво изцвърча птица. Вятърът разроши тревата. После пак настана тишина, толкова дълбока, че почти погълна грохота на нощната музика, която пулсираше в скритата ми същност.

— Излез — казах.

Отец Донован не помръдваше. Не откъсваше поглед от градината.

Там се виждаха седем малки купчинки пръст. На лунната светлина изглеждаха много тъмни. А на отец Донован навярно му се струваха черни. И той не помръдваше.

Рязко дръпнах кордата. Много по-рязко, отколкото той би допуснал, че може да издържи, и по-силно, отколкото би предположил, че ще му се случи. Гръбнакът му се изви към седалката, вените на челото му се издуха. Вероятно реши, че умира.

Но не умираше. Засега. Макар и не задълго всъщност.

Отворих вратата на колата с ритник и го повлякох след себе си — просто за да почувства силата ми. Той падна на чакълестия път и се сгърчи като настъпена змия. Мрачния странник се заливаше от смях. Харесваше му. А аз играех ролята си. Сложих крак върху гърдите на отец Донован, без да отпускам кордата.

— Ще слушаш и ще изпълняваш всичко, което ти кажа. — Наведох се и охлабих клупа. — Разбираш, нали? Много е важно.

Той ме чу. От очите му, налети с кръв и болка, потекоха сълзи, погледът му срещна моя с разбиране и той прочете там всичко, което щеше да се случи. Видя го — и го прочете. И разбра колко е важно да е послушен. Или поне започна да разбира.

— Сега стани — казах.