Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 121

Опитах се да измисля какво да кажа, но осъзнах, че устата ми е прекалено суха, та изобщо да кажа нещо. Стоях и гледах. Дебора отвърна на погледа ми. Очите й изразяваха много неща, но най-просто изразимото от тях беше страх — и той именно ме задържа до вратата. Не бях виждал този поглед върху лицето й и не знаех какво точно да мисля. Пристъпих към нея и тя потръпна под лентата. Страхуваше ли се? Разбира се, че се страхуваше, но защо се страхуваше от мен? Всъщност нали бях дошъл да я спася. Защо й трябваше да се страхува от мен? Освен ако…

Аз ли бях направил това?

Ами ако по време на моята малка „дрямка“ тази вечер Дебора беше дошла в апартамента ми, както се бяхме уговорили, и беше намерила Мрачния странник зад волана на Декстърмобила? Ако без да осъзнавам, сам съм я домъкнал тук, ако, пак в несвяст, съм я овързал така влудяващо за масата? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Разбира се. Бях ли се втурнал към къщи, за да оставя куклата Барби, а после да се тръшна на леглото, за да се събудя отново „аз“, сякаш участвам в своеобразно състезание по щафетни убийства? Невъзможно, но…

Откъде всъщност знаех как да намеря това място?

Поклатих глава. Невъзможно беше да избера точно този хладилен контейнер сред всички останали места в Маями, освен ако вече не знаех къде е. А аз знаех. Това беше обяснимо единствено ако вече съм бил тук. И ако не тази нощ с Деб, то тогава кога и с кого?

— Почти бях сигурен, че това е точното място — каза един глас. Толкова приличаше на моя, че за момент се запитах дали не съм го казал аз и дори се зачудих какво точно имам предвид.

Настръхнах и направих крачка към Деб — а той излезе от сянката. Меката светлина на прожекторите падна върху него и очите ни се срещнаха. За миг помещението се люшна и вече не знаех точно къде съм се озовал. Погледът ми объркано се плъзна между мен — до вратата, и него — изправен до малката импровизирана работна маса. Видях се, че го видях, после видях, че и той ме видя. В един заслепяващ проблясък се видях седнал на пода, застинал и неподвижен, но не знаех какво означава това. Беше наистина обезпокоително. После отново видях себе си, макар да не бях съвсем сигурен и това какво означава.

— Почти сигурен — повтори той с мек и безметежен глас. — Сега обаче, когато вече си тук, зная, че това е правилното място. Не мислиш ли?

Нямаше как да кажа подобно нещо, но истината е, че го гледах с отворена уста. Почти бях сигурен, че съм зяпнал. Просто гледах. Аз бях той. В това нямаше и най-малко съмнение. Той беше човекът от снимките, които намерихме в компютъра, човекът, за когото и двамата с Дебора мислехме, че може да съм аз.

Но вече виждах, че всъщност той не съм аз, или не съвсем. Осъзнах този факт и ме обгърна тиха вълна на благодарност. Ура — аз бях някой друг. Все още не се бях смахнал съвсем. Антисоциален — несъмнено, от време на време склонен към убийства — по един определен начин, в който нямаше нищо лошо… но не и луд. Имаше и друг и този друг не бях аз. Три пъти ура за мозъка на Декстър!