Читать «Гордост» онлайн - страница 42

В ковачницата си, в обора, той измисли нов вид лемеж и специално го закали. Имаше формата на обърнато наопаки „Т“ и приличаше на птица е разперени криле. Закрепи палешника на „Т-то“ под такъв ъгъл, че той сам влизаше в земята само от теглителната сила на коня или мулето. А врежеше ли се, обръщаше земята на две страни.

След това Стюре си направи нов вид дръжки на плуга по собствен размер. Те бяха подобни на татковите му, но за момче като него и по-дълги, за да може по-леко да маневрира.

Щом впрегна мулето в новия си плуг, той тръгна като по масло. Лемежът хлътна в почвата от най-малкия натиск, а после, опрян на дръжките му, той стабилно подкара разперения плуг, който хем по-рядко изскачаше на повърхността, хем по-малко кривеше браздата.

Бащата на Стюре не можа да повярва на очите си, когато една събота сутрин стана и видя, че горната част на южната нива е цялата изорана. Още в три сутринта Стюре бе хванал ралото, за да изненада баща си с новото изобретение. Вече беше на дванайсет години и макар да не бе едър, притежаваше необикновена за възрастта си сила.

След това Стюре се залови да разшири и усъвършенства вятърната си мелница, та да произвежда електричество. Околността на Манауа нямаше друго стопанство с електричество. Изработи крилата на мелницата в малката си работилница, после взе да чете наръчници по електротехника, докато най-накрая успя да сглоби малък електрически генератор с намотки от медна жица. В обора и кухнята замъждука плаха светлина. Това беше подаръкът, с който зарадва майка си и баща си в навечерието на тринайсетия си рожден ден.

Горе-долу по същото време мис Хендерсън, учителката на Стюре, реши, че той вече съвсем няма какво да научи от нея. И тогава му даде препоръка за гимназията в Манауа, която сама бе посещавала и до която имаше още петнайсет мили път. Към препоръката приложи за доказателство негови работи и въпреки хлапашката си възраст Стюре бе приет за гимназист.

Родителите на Стюре дълго премисляха, преди да решат дали да го пратят в Манауа. Те изцяло разчитаха на него и не само заради невероятната му сръчност, отзивчивост и трудоспособност, но и заради веселия му нрав, но все пак добре знаеха, че ще сторят голяма грешка, ако лишат Стюре от възможността да стане част от голямата американска мечта; той трябваше да се изучи. На младини за тях самите гимназията бе повече от дързък блян.

Стюре ги увери, че той ще успее да посещава гимназията, без да занемари работата си в стопанството. Единственото нещо, за което помоли, бе велосипед. Родителите му не можеха да му откажат. Стопанството им процъвтяваше главно благодарение на неговия неуморен труд и неговите нововъведения, така че колкото за един велосипед, пари щяха да се намерят.

До Ошкош на езерото Уинебаго имаше повече от трийсет мили, които Стюре извървя пеш, защото именно оттам се надяваше да си купи велосипед.

Хиляда деветстотин и осма година. В Ошкош Стюре за първи път зърна автомобил. Хуква след него по улицата само и само по-дълго да го гледа, да го чува, да го души. Това, че той може да върви сам, без да го тегли крава, муле или кон, му се струва най-вълшебното чудо на света. Чувал е за автомобили, но никога не ги е виждал на живо.